Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (62)

38

Съблякох я на светлината на една свещ. Събух обувките й, подгизнали от локвите, мократа рокля и раираните чорапи. Подсуших тялото и косата й с чиста кърпа. Все още трепереше от студ, когато я положих на кревата, легнах до нея и я прегърнах, за да я стопля. Дълго останахме така, безмълвни и заслушани в дъжда. Бавно почувствах как тялото й се затопли под ръцете ми и тя започна да диша дълбоко. Мислех, че е заспала, когато изведнъж проговори в сумрака.

— Твоята приятелка дойде да ме види.

— Изабела.

— Каза ми, че е криела моите писма от теб. Не от злоба, просто мислела, че го прави за твое добро, и може би е имала право.

Наведох се към нея и потърсих очите й. Помилвах устните й и тя за пръв път ми се усмихна безсилно.

— Мислех, че си ме забравил — рече.

— Опитах се да го сторя.

Умората бе белязала лицето й. Месеците на отсъствие бяха начертали бразди по кожата й, а погледът й излъчваше празнота и поражение.

— Вече не сме млади — каза тя, прочела мислите ми.

— Че кога изобщо сме били млади двамата с теб?

Отхвърлих одеялото настрани и загледах голото й тяло, простряно върху белия чаршаф. Погалих шията и гърдите й, като едва докосвах кожата й с върха на пръстите си. Нарисувах с ръка кръгчета по корема й и проследих линията на костите, които леко се очертаваха под хълбоците. Оставих пръстите си да поиграят с почти прозрачните косъмчета между бедрата й.

Кристина ме наблюдаваше мълчаливо със сломена усмивка и полузатворени очи.

— Какво ще правим? — попита тя.

Наведох се към нея и я целунах по устните. Тя ме прегърна и останахме да лежим така, докато свещта бавно догаряше.

— Все ще измислим нещо — промълви накрая.

Малко след зазоряване се събудих и открих, че съм сам в леглото. Надигнах се като ужилен, боейки се, че Кристина си е тръгнала отново през нощта. Тогава видях, че дрехите и обувките й все още са на стола и си отдъхнах. Заварих я в галерията, увита в одеяло и седнала на пода пред камината, където един дънер догаряше със синкав пламък. Седнах до нея и я целунах по врата.

— Не можах да заспя — рече тя, без да откъсва поглед от огъня.

— Да беше ме събудила.

— Не посмях. Ти изглеждаше така, сякаш си успял да заспиш за пръв път от месеци насам. Предпочетох да изследвам твоята къща.

— И?

— Тази къща е пропита с такава тъга, че сякаш е омагьосана — рече тя. — Защо не я подпалиш?

— И къде ще живеем?

— В множествено число?

— Защо не?

— Мислех, че вече не съчиняваш вълшебни приказки.

— Тая работа е като карането на велосипед. Научиш ли се веднъж…

Кристина ме изгледа продължително.

— Какво има в онази стая в края на коридора?

— Нищо. Разни вехтории.

— Заключена е.

— Искаш ли да я видиш?

Тя поклати глава.

— Това е просто една къща, Кристина. Купчина от камъни и спомени. Нищо повече.

Кристина кимна, не особено убедена.

— Защо не заминем? — попита.

— Къде?

— Далече.

Не можах да сдържа усмивката си, на която тя не отвърна.

— Колко далече?

— Там, където никой няма да знае кои сме, нито ще го е грижа.

— Ти това ли искаш? — попитах.

— А ти не искаш ли?

Поколебах се за миг.

— Ами Педро? — попитах, като почти се задавих с тези думи.

Тя отметна одеялото, което покриваше раменете й, и ме изгледа предизвикателно.

— Трябва ли ти неговото разрешение, за да легнеш с мен?

Замълчах си. Кристина ме гледаше с насълзени очи.

— Прости ми — промълви тя. — Нямах право да казвам това.

Вдигнах одеялото от пода и се опитах да я завия, но тя се извърна настрани, отблъсвайки жеста ми.

— Педро ме напусна — рече Кристина с угаснал глас. — Вчера отиде в „Риц“ да изчака там, докато аз си тръгна. Каза ми, че знае, че не го обичам и съм се омъжила за него само от благодарност или от жал. Каза ми, че не желае моето състрадание, че го наранявам всеки ден, който прекарвам с него, преструвайки се, че го обичам. Каза ми, че каквото и да сторя, той винаги ще ме обича и затова не желае да ме вижда повече.

Ръцете й трепереха.

— Обичаше ме с цялата си душа, а аз успях само да го направя нещастен — промълви тя.

Затвори очи и лицето й се сгърчи в гримаса на болка. Миг по-късно от нея се изтръгна дълбок стон и тя заудря лицето и тялото си с юмруци. Хвърлих се върху нея и я сграбчих в обятията си, за да я обездвижа. Кристина се съпротивяваше и викаше. Притиснах я към пода, като я държах здраво за ръцете. Тя бавно се предаде, изтощена, с лице, обляно в сълзи и слюнка и зачервени очи. Останахме така почти половин час, докато накрая усетих, че тялото й се отпусна и тя потъна в дълго мълчание. Завих я с одеялото и я прегърнах изотзад, за да скрия собствените си сълзи.

— Ще заминем надалече — зашепнах в ухото й, без да зная дали е в състояние да ме чуе и да ме разбере. — Ще заминем надалече, там, където никой няма да знае кои сме, нито ще го е грижа. Обещавам ти.

Кристина изви глава и ме погледна с лице, което вече нямаше никакво изражение, сякаш сърцето й бе разбито с чук. Прегърнах я силно и я целунах по челото. Дъждът все още плющеше зад прозорците и докато лежахме, уловени в онзи сив и блед зрак на мъртвото утро, за пръв ми се стори, че потъваме.