Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (61)

37

Върнах се вкъщи със същия трамвай, прекосявайки града, който се смрачаваше с всяка изминала минута под ледения вятър, разнасящ шумата из улиците. Когато слязох на Пласа Паласио, дочух как двама моряци, идващи от кейовете, си говореха за буря, която се задавала откъм морето и щяла да връхлети града, преди да се мръкне. Вдигнах поглед и видях, че небето бе започнало да се покрива с плащ от алени облаци, които се разпростираха над морето като пролята кръв. По улиците, ограждащи пазара Борн, хората се стараеха да залостят добре вратите и прозорците, търговците затваряха дюкяните си преди обичайното време, а децата излизаха на улицата, за да играят въпреки вятъра, като разперваха ръце на кръст и се смееха пред тътена на далечните гръмотевици. Уличните лампи примигваха, а проблясващите светкавици обливаха фасадите в бяла светлина. Забързах се към портала на къщата с кулата и изкачих припряно стълбите. Грохотът на бурята се чуваше през стените, все по-близо и по-близо.

Вътре в къщата бе толкова студено, че можех да видя дъха си, когато влязох в коридора. Отидох направо в стаята, където имаше стара печка с въглища, която бях използвал само четири-пет пъти, откакто живеех там, и я запалих с наръч сухи стари вестници. Запалих и камината в галерията и седнах на пода пред огъня. Ръцете ми трепереха — не знаех дали от студ, или пък от страх. Чаках да се стопля, докато съзерцавах мрежата от бяла светлина, която мълниите оставяха по небето.

Дъждът се забави чак до свечеряване и когато най-сетне заваля, се стовари като завеса от гневни капки, които за броени минути ослепиха нощта и удавиха покривите и уличките под една черна пелерина, която плющеше буйно по стените и прозорците. Къщата се затопляше малко по малко, благодарение на печката с въглища и камината, но на мен ми бе все така студено. Станах и отидох в спалнята да потърся одеяла, с които да се увия. Разтворих гардероба и затършувах в двете големи чекмеджета в долната част. Сандъчето с пистолета все още си беше там, скрито на дъното. Взех го и го сложих на леглото.

Отворих го и се загледах в стария револвер на баща ми, едничкото, което ми бе останало от него. Подържах го в ръка, галейки спусъка с показалеца си. Отворих барабана и пъхнах в него шест куршума от кутията за муниции, прибрана в двойното дъно на сандъчето. Оставих кутията върху нощната масичка и занесох револвера и едно одеяло в галерията. Там се отпуснах на канапето, загърнат с одеялото, сложил оръжието на гърдите си и зареял поглед към бурята зад прозорците. Чувах тиктакането на часовника, който стоеше на полицата на камината. Не ми бе нужно да го погледна, за да разбера, че до срещата ми с тартора в билярдния салон на Конния клуб оставаше едва половин час.

Затворих очи и си го представих как пътува из пустите, плувнали във вода улици на града. Представих си го как седи на задната седалка на своя „Ролс-Ройс“ и златистите му очи искрят в мрака, а сребърният ангел на капака на колата си проправя път в бурята. Представих си го, неподвижен като статуя, без дихание или усмивка, без каквото и да е изражение. След малко, заслушан в пращенето на дървата в камината и в дъжда, който плющеше зад прозорците, заспах с оръжието в ръце и с увереността, че няма да отида на указаната среща.

Отворих очи малко след полунощ. Огънят в камината бе почти угаснал и галерията бе потопена в трепкащия здрач, който хвърляха синкавите пламъци на догарящата жарава. Продължаваше да вали като из ведро. Револверът все още бе в ръцете ми, леко затоплен. Полежах така няколко минути, без дори да мигам. Разбрах, че има някой пред вратата, още преди да чуя потропването.

Отметнах одеялото и се изправих. Чух повторно почукване. Някой тропаше с кокалчетата на пръстите си по вратата на къщата. Станах с оръжието в ръка и тръгнах към коридора. Ново почукване. Направих няколко крачки и се спрях. Представих си го как се усмихва, застанал на площадката, а ангелът на ревера му проблясва в мрака. Запънах ударника на оръжието. Отново се разнесе звукът от ръка, удряща по вратата. Исках да светна лампата, но нямаше ток. Продължих да вървя напред. Канех се да отместя капачето на шпионката, но не ми достигна смелост. Останах там, неподвижен, почти без да дишам, вдигнал револвера с дуло, насочено към вратата.

— Вървете си — извиках аз с глас, лишен от сила.

В този миг чух плач от другата страна и свалих оръжието. Отворих вратата в тъмното и я заварих на прага. Дрехите й бяха прогизнали и цялата трепереше. Кожата й беше ледена. Щом ме видя, за малко не рухна в ръцете ми. Задържах я и само я прегърнах с всички сили — не намирах никакви думи. Усмихна ми се едва-едва и когато сложих ръката си на бузата й, тя я целуна, затваряйки очи.

— Прости ми — промълви Кристина.

Сетне отвори очи и ми отправи онзи наранен и сломен поглед, който би ме преследвал даже и в пъкъла. Аз й се усмихнах.

— Добре дошла у дома.