Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (19)

20

Последвах пазителя до основата на голямото хале, в което се помещаваше лабиринтът. Настилката, по която стъпвахме, бе съставена от различни плочи с надгробни надписи, кръстове и лица, избледнели в камъка. Пазителят се спря и плъзна лъча на газената лампа по някои от парчетата на този зловещ ребус, за да им се порадвам.

— Останки от древен некропол — обясни той. — Само дано това не ви даде някои идеи и не ви хрумне да хвърлите топа тук.

Повървяхме още и стигнахме до една зона пред централната конструкция, която като че ли играеше ролята на праг. Междувременно Исаак гладко ми рецитираше всички правила и задължения, като на моменти ме пронизваше с острия си поглед, а аз кимах хрисимо за негово успокоение.

— Член първи: дойде ли тук за пръв път, човек има правото да избере една книга, която му душа иска, измежду всички, намиращи се на това място. Член втори: щом се сдобие с тази книга, човек поема задължението да я пази и да направи всичко възможно, за не я изгуби никога. За цял живот. Има ли нещо неясно дотук? Вдигнах поглед към безкрайния лабиринт.

— Как може да се избере една-единствена книга измежду толкова много?

Исаак сви рамене.

— Някои хора предпочитат да вярват, че книгата избира тях… пръст на съдбата, тъй да се каже. Това, което виждате тук, е сборът от столетия изгубени и забравени книги, книги, осъдени на унищожение, накарани да замлъкнат завинаги, книги, съхраняващи паметта и душата на времена и чудеса, които никой вече не си спомня. Никой от нас, дори и най-възрастните, не знае точно кога е създаден този лабиринт, нито пък от кого. Навярно е почти толкова древен, колкото и самия град, и постепенно се е разраствал заедно с него, в неговата сянка. Знаем, че сградата е била издигната от останките на онези дворци, църкви, затвори и болници, които някога може да са били на това място. Основната постройка е от началото на XVIII век и оттогава неспирно се е променяла. Преди това Гробището на забравените книги е било скрито под тунелите на средновековния град. Някои казват, че по времето на Инквизицията учените и свободомислещи люде криели забранени книги в саркофази и ги заравяли в костниците из целия град, за да ги опазят, надявайки се, че бъдещите поколения ще ги извадят на бял свят. Към средата на миналия век бил открит един дълъг тунел, водещ от недрата на лабиринта до подземията на стара библиотека, която понастоящем е затворена и скрита в руините на древна синагога в Еврейския квартал. Когато последните градски стени паднали, се образувало свлачище и тунелът останал наводнен от подземната река, която от векове тече под днешната Ла Рамбла. Сега този тунел е непроходим, но предполагаме, че в течение на дълго време той е бил един от основните пътища за достъп до това място. По-голямата част от постройката, която виждате, се е разгърнала през XIX век. В целия град не повече от стотина души знаят за това място и се надявам, че Семпере не е сбъркал, като ви е включил сред тях…

Поклатих енергично глава, но Исаак ме наблюдаваше недоверчиво.

— Член трети: можете да погребете вашата книга, където пожелаете.

— А ако се изгубя?

— Една допълнителна клауза от мен: постарайте се да не се губите.

— Случвало ли се е някой някога да се изгуби?

Исаак изпръхтя.

— Когато постъпих тук, още преди години, разправяха една история за Дарио Алберти де Симерман. Семпере надали ви е говорил за това, естествено…

— Симерман? Историкът?

— Не, дресьорът на тюлени. Колко души на име Дарио Алберти де Симерман познавате? Така се случило, че през зимата на 1889 г. Симерман влязъл в лабиринта и го нямало в продължение на цяла седмица. Намерили го скрит в един от тунелите, полумъртъв от страх. Бил се барикадирал зад няколко редици свещени писания, за да не бъде видян.

— От кого да не бъде видян?

Исаак ме изгледа продължително.

— От мъжа в черно. Сигурен ли сте, че Семпере не ви е разказвал за това?

— Абсолютно сигурен.

Пазителят сниши глас и заговори с поверителен тон.

— През годините някои от членовете са виждали понякога мъжа в черно в лабиринтите на тунела. Всички го описват по различен начин. Някои даже твърдят, че са разговаряли с него. По едно време се носеше мълва, че мъжът в черно бил духът на прокълнат автор, когото един от членовете предал, като отнесъл оттук една от книгите му и не спазил обещанието да я съхранява. Книгата се изгубила завинаги и покойният автор вечно броди из коридорите, жаден за мъст — нали ги знаете тия истории а ла Хенри Джеймс, по които хората толкова си падат.

— Само не ми казвайте, че и вие вярвате в това.

— Разбира се, че не. Аз си имам друга теория. Теорията на Симерман.

— И тя е…?

— Според нея мъжът в черно е покровителят на това място, бащата на всяко тайно и забранено познание, на мъдростта и паметта, светлоносецът на разказвачите и писателите от незапомнени времена… Той е нашият ангел пазител, ангелът на лъжите и на нощта.

— Май се занасяте с мен.

— Всеки лабиринт си има своя минотавър — отбеляза Исаак.

Сетне се усмихна загадъчно и посочи към входа на лабиринта.

— Заповядайте.

Тръгнах по тесен пасаж, водещ към един от входовете, и бавно навлязох в дълъг коридор от книги, който описваше възходяща крива. В края на тази крива тунелът се разклоняваше в четири коридора и образуваше малък кръг, а от него се издигаше вита стълба, която се губеше във висините. Изкачих се по стълбата и стигнах до площадка, от която водеха началото си три тунела. Избрах един от тях, този, който като че ли отиваше право към сърцевината на градежа, и поех по него. Вървейки, прокарвах пръсти по гърбовете на стотици книги. Попивах дълбоко мириса на мястото, светлината, която се процеждаше между пукнатините или струеше от стъклените фенери, вградени из цялата дървена конструкция, и плуваше в отражения и сенки. Вървях безцелно почти половин час, докато накрая стигнах до нещо като затворена стая, в която имаше маса и стол. Стените й бяха изградени от книги и изглеждаха плътни с изключение на малка пролука, която създаваше впечатлението, че някой е измъкнал един том оттам. Реших, че това ще е новият дом на „Стъпалата към, небето“. Погледнах заглавната корица за последен път и препрочетох първия абзац, като си представих, че — по воля на съдбата — дълги години след моята смърт и забравата, която щеше да ме сполети, някой би могъл да измине същия път и да стигне до тази стая, за да намери една неизвестна книга, в която бях дал всичко от себе си. Поставих я там с чувството, че аз съм този, който остава на лавицата. Именно тогава усетих присъствието зад гърба си и се обърнах, за да се озова срещу този, който ме гледаше втренчено в очите — мъжът в черно.