Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (34)

10

На следващата сутрин, преди Изабела да се събуди, отидох до бакалницата, държана от нейното семейство на улица „Миралерс“. Едва се бе зазорило и решетката на магазина бе полуотворена. Промъкнах се вътре и се натъкнах на две момчета, които трупаха кашони с чай и други стоки върху тезгяха.

— Затворено е — рече едното.

— Не си личи. Иди да повикаш собственика.

Докато чаках, се развличах, разглеждайки фамилния център на неблагодарната наследница Изабела, която в безграничното си простодушие се бе отрекла от облагите на търговията, за да се преклони пред несгодите на литературата. Магазинът представляваше малък базар за какви ли не чудесии, донесени от всички краища на света. Мармалади, сладка и чайове. Кафе, подправки и консерви. Плодове и пушени меса. Шоколади и студено пушени колбаси. Един раблезиански рай за хора с пълни джобове. Дон Одон, баща на младата особа и управител на заведението, се появи след малко, облечен със синя престилка, с достойни за маршал мустаци и с едно отчаяно изражение, което вещаеше, че се намира обезпокоително близо до инфарктното състояние. Реших да прескоча любезностите.

— Дъщеря ви казва, че държите под тезгяха двуцевка, с която сте се заканили да ми видите сметката — казах аз, разпервайки ръце като разпятие. — Ето ме, дойдох ви на крака.

— Кой сте вие, нахалник такъв?

— Аз съм нахалникът, който трябваше да приюти една девойка, защото мекушавият й баща не може да я държи изкъсо.

Гневът се отдръпна от лицето на бакалина и отстъпи място на тревожна и плаха усмивка.

— Господин Мартин? Не ви познах… Как е детето ми?

Въздъхнах.

— Детето е в моя дом, живо и здраво и хърка като мастиф, но с непокътната чест и добродетел.

Облекчен, бакалинът се прекръсти два пъти.

— Бог да ви поживи.

— Сърдечно благодаря, но междувременно ще ви помоля да ми направите услугата да си приберете щерката още днес, че инак ще ви сменя физиономията, с двуцевка или не.

— Двуцевка ли? — измънка бакалинът объркан.

Съпругата му, дребна женица с тревожен поглед, ни шпионираше иззад завесата, която скриваше задната стая на магазина. Нещо ми подсказваше, че няма да се стигне до стрелба. Дон Одон сумтеше и изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да рухне в несвяст.

— И аз от всичко най-много искам да си прибера детето, господин Мартин, ама то не ще да седи тук — рече той унило.

Виждайки, че бакалинът съвсем не е такъв негодяй, какъвто го бе обрисувала Изабела, съжалих за острия си тон.

— Не сте ли я изгонили вие от дома си?

Дон Одон се ококори, смаян и наскърбен. Съпругата му пристъпи напред и го хвана за ръката.

— Имахме разправия. Казаха се неща, които не биваше да се казват — и от двете страни. Ама и щерката има един нрав — не е за приказка… Заплаши, че щяла да се махне оттук и никога повече да не я видим. Скъпата й майчица за малко да се гътне от сърцебиене. Тогава аз й повиших тон и заявих, че ще я пратя в манастир.

— Безпогрешен довод, когато човек спори със седемнайсетгодишна девойка — отбелязах аз.

— В момента това бе първото, което ми дойде на ум… — оправда се бакалинът. — Как, според вас, бих могъл да я пратя в манастир?

— Доколкото я познавам — само с помощта на цял полк от Цивилната гвардия^[1].

— Не зная какво ви е наговорила, господин Мартин, ама не й вярвайте. Може и да не сме изискани хора, но пък не сме и някакви чудовища. Аз вече съм се видял в чудо как да се справям с нея. Не съм човек, който може да накара каиша да заиграе, че да я вразумя с бой. А пък моята госпожа, дето я виждате тук, и на мравката път прави. Не знам откъде е извадило момичето тоя характер. Май ще да е от това пусто четене. Хубаво ни предупреждаваха монахините. И баща ми, мир на праха му, това викаше: в деня, в който позволят на жените да се научат да четат и да пишат, светът ще стане неуправляем.

— Голям мислител е бил господин баща ви, но това не решава нито вашия проблем, нито моя.

— Какво можем да направим? Изабела не ще да седи при нас, господин Мартин. Казва, че сме тъпоглави, че не я разбираме, че искаме да я погребем в бакалницата… Нима аз не искам да я разбера? От седемгодишна възраст насам все съм работил в тоя магазин, от тъмно до тъмно, и едничкото, което разбирам, е, че светът е гадно място, в което никой няма да се съобразява с една хлапачка, дето се рее в облаците — обясни бакалинът, като се облегна на една бъчва. — Най-много се боя, че ако я задължа да се върне, ще вземе действително да избяга и да попадне в ръцете на някой… Даже не ща да си го помисля.

— Това е самата истина — добави съпругата му, която говореше с едва забележим италиански акцент. — Повярвайте, това момиче ни разби сърцата, ама не бяга от къщи за пръв път. Метнала се е на майка ми, която имаше един неаполитански характер…

— O, la mamma — обади си дон Одон, ужасѐн само от спомена за своята тъща.

— Когато ни каза, че ще се настани във вашата къща за няколко дена, докато ви помага в работата ви, останахме по-спокойни — продължи майката на Изабела, — понеже знаем, че сте добър човек, пък и така момичето ни ще е наблизо, само на две пресечки оттук. Сигурни сме, че ще намерите начин да я убедите да се върне.

Запитах се какво ли им е наговорила Изабела за моя милост, за да ги убеди, че едва ли не умея да ходя по водата.

— Ето на, снощи на един хвърлей оттук потрошили двама надничари, които тъкмо се прибирали вкъщи. Представете си само! Изглежда, че са ги налагали с някакво желязо и са ги пребили като кучета. Казват, че не се знае дали единият ще оживее, а другият сигурно ще остане сакат за цял живот — рече майката. — В какъв свят живеем?

Дон Одон ме гледаше угрижен.

— Ако дойда да я прибера, ще вземе пак да се махне от къщи. И тоя път не знам дали ще попадне на някого като вас. Вярно, не е хубаво едно младо момиче да се настани в къщата на неженен господин, но за вас поне знаем, че сте почтен и ще можете да се грижите за нея.

Бакалинът сякаш бе на ръба да се разплаче. Щеше да е за предпочитане да бе грабнал двуцевката. Все пак винаги имаше шанс отнякъде да изникне някой неаполитански братовчед, за да защити честта на девойката с едрокалибрена пушка в ръка. Porca miseria.

— Имам ли вашата дума, че ще се грижите за нея и ще я пазите, докато й дойде акълът и се върне вкъщи?

— Имате думата ми — изсумтях аз.

Прибрах се, натоварен с гозби и деликатеси, които взех по настояване на дон Одон и съпругата му за сметка на заведението. Обещах им, че ще се грижа за Изабела в продължение на няколко дена, докато се вразуми и разбере, че мястото й е при семейството й. Бакалите даже настояваха да ми платят за нейната издръжка — крайност, която отклоних. Моят план бе за по-малко от седмица Изабела да се върне да спи в собствения си дом, та дори ако за тази цел трябваше да поддържам измислицата, че денем тя е моя асистентка. И по-яки крепости са падали, казвах си аз.

Когато се прибрах вкъщи, я заварих седнала на кухненската маса. Беше измила всички чинии от снощи, беше сварила кафе и се бе облякла и сресала досущ като някоя светица от религиозна картичка. Изабела, която съвсем не бе вчерашна, прекрасно знаеше откъде идвам и ми се усмихна хрисимо, въоръжена с поглед на изоставено паленце. Оставих торбите с вкусотиите на дон Одон на мивката и я изгледах.

— Баща ми не ви ли гръмна с двуцевката?

— Бяха му свършили мунициите и вместо това реши да ме замери с всички тия буркани с мармалади и парчета сирене „Манчего“^[2].

Изабела стисна устни и направи тъжна физиономия.

— Значи са те кръстили Изабела на баба ти, а?

— La mamma — потвърди тя. — В нейната махала й викаха Везувия.

— Хич не се съмнявам.

— Казват, че приличам малко на нея. По отношение на ината.

Не беше нужно някой съдия да се произнесе по този въпрос, помислих си аз.

— Твоите родители са добри хора, Изабела. Те също те разбират толкова, колкото ти разбираш тях.

Момичето не отвърна нищо. Наля ми чаша кафе и зачака присъдата. Имаше два варианта: да я изхвърля на улицата, с което да докарам сърдечен разрив на двамата бакали, или да се въоръжа със смелост и търпение през следващите два-три дена. Предполагах, че ако в продължение на четирийсет и осем часа се покажа откъм най-циничната си и хаплива страна, това ще е достатъчно, за да сломи желязната решимост на една хлапачка и да я накара да се върне с подвита опашка при полите на майка си, молейки за прошка и приютяване на пълен пансион.

— За момента можеш да останеш тук…

— Благодаря!

— Не бързай толкова. Можеш да останеш при две условия: първо, ще се отбиваш всеки ден за малко в магазина, за да поздравиш родителите си и да им кажеш, че си добре. Второ, ще ме слушаш и ще спазваш правилата на тази къща.

Това звучеше патриархално, но твърде малодушно. Запазих суровото си изражение и реших да заговоря малко по-строго.

— Какви са правилата на тази къща? — полюбопитства Изабела.

— Правилата ги определям аз — така, както ми щукне.

— Звучи справедливо.

— В такъв случай няма какво повече да говорим.

Изабела заобиколи масата и ме прегърна с благодарност. Почувствах топлината и стегнатите форми на нейното седемнайсетгодишно тяло, притиснато до моето. Отстраних я внимателно и я настаних на разстояние най-малко един метър от мен.

— Първото правило е, че тук не сме като в „Малки жени“^[3] и не се прегръщаме, нито пък циврим при всеки удобен случай.

— Както кажете.

— Да, както аз кажа; върху този девиз ще построим нашето съжителство.

Изабела се разсмя и припна към коридора.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Да почистя и подредя кабинета ви. Нали не смятате да го оставите в тоя вид?