Карлос Руис Сафон
Играта на ангела (46)

22

Новите правила на Изабелиното царство влязоха в сила в девет часа на следващата сутрин, когато моята помощничка се появи в кухнята и без много увъртания ме осведоми как ще вървят нещата оттук насетне.

— Реших, че имате нужда от установен ред. Иначе почвате да се лутате и да водите разгулен живот.

— Откъде измъкна този епитет?

— От една от вашите книги. Раз-гу-лен. Добре звучи.

— И е страшно подходящ за рими.

— Не сменяйте темата.

Правилата бяха следните: денем щяхме да работим и двамата, всеки по своя ръкопис. Щяхме да вечеряме заедно, после тя да ми показва страниците, написани от нея през деня, и да ги обсъждаме. Аз трябваше да се закълна, че ще бъда откровен и ще й давам подходящи напътствия, а няма просто да й угаждам с празни похвали. Неделите щяха да са почивни дни и тогава аз щях да я водя на кино, на театър или на разходка. Тя щеше да ми помага в търсенето на материали из разни библиотеки и архиви, а освен това се нагърбваше със задачата килерът ни винаги да е пълен с отбрани стоки благодарение на връзката с фамилния магазин. Аз щях да приготвям закуската, а тя — вечерята. За обяда щеше да се грижи онзи, който е свободен в момента. Щяхме да си поделим домакинската шетня и аз се задължавах да приема безспорния факт, че къщата трябва да се почиства редовно. Аз нямаше да се опитвам да й намеря приятел при никакви обстоятелства, а тя нямаше да изразява съмненията си относно моите мотиви да работя за тартора или да изказва мнение по въпроса, освен ако сам не й го поисках. Всичко останало щяхме да го импровизираме в движение.

Взех чашата си с кафе и двамата вдигнахме тост за моето поражение и безусловна капитулация.

 

 

Само след два-три дена се отдадох изцяло на тихия и спокоен живот на васала. Изабела по принцип се събуждаше бавно и трудно и когато изникнеше от стаята си с полузатворени очи, влачейки нозе с едни мои чехли, които бяха прекалено големи за нея, аз вече бях готов със закуската, кафето и сутрешната преса — различен вестник всеки ден.

 

 

Рутината е икономката на вдъхновението. Едва бяха изтекли четирийсет и осем часа от въвеждането на новия режим, когато установих, че съм започнал да си възвръщам дисциплината от най-плодотворните си години. Часовете на усамотение в кабинета ми бързо изкристализираха в десетки страници, в които не без известно безпокойство виждах как творбата ми постепенно приема форма, престава да бъде идея и се превръща в реалност.

Текстът просто се лееше, бляскав и пълен със заряд. Можеше да се чете като легенда, митологична сага за чудеса и тежки изпитания, с герои и сцени, които се разгръщаха около едно пророчество, носещо надежда за племето. Повествованието подготвяше почвата за идването на един войнствен спасител, който трябваше да избави хората си от всички тегоби и оскърбления и да им върне славата и гордостта, отнети от лукави врагове, заговорничили от незапомнени времена против народа — който и да бе този народ. Механизмът бе безупречен и можеше да се приложи еднакво добре към коя да е вяра, раса или племе. Знамена, богове и манифести — това бяха джокерите в тази колода, която винаги раздаваше едни и същи карти. Имайки предвид естеството на работата, аз бях избрал да използвам един от най-сложните и трудни за приложение трикове в кой да е литературен текст: привидното отсъствие на всякакви трикове. Езикът звучеше ясно и просто, гласът на повествователя бе честният и открит глас на една съвест, която не разказва, а само разкрива. Понякога се спирах, за да препрочета написаното до момента, и чувството, че сглобяваната от мен машинария функционира с безукорна точност, ме изпълваше със сляпа суета. Съзнавах, че за пръв път от много време насам прекарвам цели часове, без да мисля за Кристина или за Педро Видал. Ситуацията, казвах си, отива към подобрение. Навярно поради това, че нещата изглеждаха така, сякаш най-сетне щях да изляза от блатото, направих онова, което бях правил винаги, щом животът ми поемеше в благоприятна посока: провалих всичко.

 

 

Една сутрин, след като закусих, се премених с един от костюмите си на порядъчен гражданин. Отидох до галерията, за да се сбогувам с Изабела, и я видях приведена над бюрото — препрочиташе страниците, които бе написала предния ден.

— Днес няма ли да пишете? — попита тя, без да вдига поглед.

— Давам си ден за размисъл.

Забелязах, че е сложила комплекта с писците и мастилницата с музите до тетрадката си.

— Смятах, че го мислиш за безвкусица — рекох.

— Точно за това го мисля, но все пак съм момиче на седемнайсет години и имам пълното право да харесвам безвкусици — също както вие си падате по пурите.

В тоя миг миризмата на одеколон достигна до нея и тя ми хвърли заинтригуван поглед. Като ме видя, че съм се облякъл за излизане, свъси вежди.

— Пак ли ще се правите на детектив?

— Мъничко.

— А не ви ли трябва телохранител? Един доктор Уотсън в рокля? Изобщо някой със здрав разум?

— Не се учи да си търсиш извинения да не пишеш, преди да си се научила да пишеш. Това е привилегия на професионалистите и човек трябва да я спечели с труд.

— Мисля, че щом съм ваша помощничка, трябва да ви помагам във всичко.

Усмихнах се благо.

— Като отваряш дума за това — да, има нещо, за което исках да те помоля. Не, не се плаши. Свързано е с господин Семпере. Научих, че е зле с парите и книжарницата е в опасност.

— Не може да бъде!

— За жалост това е самата истина, но нищо страшно няма да се случи, защото ние няма да допуснем положението да се утежни.

— Да, ама господин Семпере е много горд и няма да приеме да… Впрочем вече направихте опит, нали?

Кимнах.

— Затова реших, че трябва да действаме по-хитро и да прибегнем до еретични и подмолни средства за постигане на целта.

— Това си е по вашата специалност.

Не обърнах внимание на укорителния тон и пристъпих към изложение на моя план.

— Намислил съм следното: да се отбиеш в книжарницата, ни лук яла, ни лук мирисала, и да кажеш на Семпере, че аз съм един звяр и до гуша ти е дошло от мен…

— Дотук звучи сто процента правдоподобно.

— Не ме прекъсвай. Ще му кажеш всичко това и ще добавиш, че ти плащам съвсем мизерна сума, задето ми помагаш.

— Ама вие не ми плащате нито стотинка…

Въздъхнах, въоръжавайки се с търпение.

— Когато ти каже, че съжалява за това — а той със сигурност ще го каже, — ти си придай вид на изпаднала в беда дама и му довери, по възможност с някоя и друга сълзица, че баща ти те е лишил от наследство и иска да те прави монахиня. Затова ти е хрумнало, че навярно би могла да работиш в книжарницата по няколко часа, ей така, пробно, в замяна на три процента комисиона от книгите, който продадеш. Тъй ще си изковеш бъдеще далече от манастира като волна и независима жена, посветила се на разпространението на книжнината.

Изабела извъртя очи.

— Три процента? Какво искате вие — да помогнете на Семпере, или да го оскубете?

— Искам да се облечеш, както се беше издокарала оная вечер, да се нагиздиш, както само ти си знаеш, и да се отбиеш в книжарницата, когато синът му е там, а това обикновено е в следобедните часове.

— За красавеца ли говорим?

— Колко сина има господин Семпере?

Изабела се замисли и когато схвана накъде бия, ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Ех, ако баща ми знаеше какъв извратен ум имате, щеше да си купи оная двуцевка.

— Казвам ти само, че синът трябва да те види. А бащата да види как те гледа синът.

— Вие сте даже по-лош, отколкото си мислех. Сега, значи, се захващате с търговия с бели робини?

— Става дума за най-обикновено християнско милосърдие. Освен това ти първа призна, че синът на Семпере е хубавец.

— Хубавец и малко глуповат.

— Да не преувеличаваме. Семпере младши просто е малко стеснителен в присъствието на нежния пол, което му прави чест. Той е образцов гражданин, който, при все че осъзнава убедителното въздействие на своята осанка и мъжка хубост, упражнява краен самоконтрол от уважение и преклонение към безупречната чистота на барселонската жена. Не ми казвай, че това не му придава една аура на благородство и обаяние, която докосва твоите инстинкти — както майчинския, така и ония, периферните.

— Понякога си мисля, че ви мразя, господин Мартин.

— Мрази ме, ако щеш, но не бива да виниш за моите човешки недостатъци клетия момък Семпере, защото той си е същински светец.

— Бяхме се разбрали, че няма да ми търсите приятел.

— Че кой говори за такива работи? Ако ме оставиш да довърша, ще ти разкажа и останалото.

— Продължавайте, Распутин.

— Когато Семпере баща се съгласи да те наеме — а той ще го направи, — искам всеки ден да прекарваш два-три часа на тезгяха в книжарницата.

— В какъв вид? Облечена като Мата Хари?

— Облечена с приличието и добрия вкус, които са ти присъщи. Издокарана, привлекателна, но без да нарушаваш добрия тон. Ако се наложи, измъкни някоя от роклите на Ирене Сабино, но гледай да не бие много на очи.

— Има две-три, които ми стоят убийствено — отбеляза Изабела с лице, светнало от предвкусваното удоволствие.

— В такъв случай ще облечеш онази, с която изглеждаш най-прилично.

— Вие сте реакционер! А какво ще стане с литературното ми образование?

— Та има ли за него по-подходяща класна стая от „Семпере и синове“? Там ще бъдеш заобиколена от шедьоври, от които ще се учиш на воля.

— И как ще стане това? Може би ще трябва да дишам дълбоко, че да прихвана нещо от тях?

— Хайде, става дума само за няколко часа на ден. После ще можеш да продължаваш с работата си тук, както досега, и да получаваш моите безценни съвети, които ще направят от теб една нова Джейн Остин.

— А къде е трикът?

— Трикът е, че всеки ден ще ти давам няколко песети и всеки път, щом някой клиент ти плати и трябва да отвориш касата, ще ги слагаш там дискретно.

— Значи такъв бил вашият план…

— Да, това е планът и както виждаш, в него няма нищо извратено.

Изабела свъси вежди.

— Няма да се получи. Господин Семпере не е вчерашен и ще усети, че става нещо странно.

— Ще се получи, ще видиш. Ако господин Семпере се зачуди какво става, ще му кажеш, че щом видят хубаво и симпатично момиче зад тезгяха, клиентите си развързват кесията и проявяват по-голяма щедрост.

— Това може да се случи в долнопробните бордеи, които вие посещавате, но не и в една книжарница.

— Не съм съгласен. Ако аз вляза в някоя книжарница и видя такава обаятелна продавачка като теб, ще съм готов да купя даже и последната книга, отличена с националната награда за литература.

— Това е така, защото съзнанието ви е по-мръсно и от курник.

— Отгоре на всичко имам — или по-скоро двамата с теб имаме — дълг на признателност към Семпере.

— Това е удар под пояса.

— В такъв случай не ме карай да се прицелвам още по-ниско.

Всяко майсторско увещаване, което е достойно за името си, апелира първо към любопитството, после към суетата, а накрая — към добросърдечието или угризението. Изабела сведе очи и бавно кимна.

— И кога ще поискате да пуснем в действие вашия план за нимфата благодетелка?

— Няма защо да отлагаме за утре онова, което можем да свършим днес.

— Днес?

— Тоя следобед.

— Я ми кажете истината. Не прибягвате ли до тая хитрина, за да изперете парите, които ви плаща тарторът, и да очистите съвестта си или каквото там имате на нейно място?

— Вече знаеш, че моите мотиви винаги са егоистични.

— Ами ако господин Семпере ми откаже?

— Ти гледай синът му да е там и да си издокарана с неделно облекло, но не сякаш си тръгнала на църква.

— Този план е унизителен и обиден.

— И страшно ти допада.

Изабела най-сетне се усмихна, лукава като котка.

— Ами ако синът се одързости и вземе да се развихри?

— Гарантирам ти, че наследникът би дръзнал да те пипне с пръст само в присъствието на свещеник, който държи брачно свидетелство в ръка.

— Един гледа сватба, друг — брадва…

— Е, ще го направиш ли?

— Заради вас ли?

— Заради литературата.