Дийн Кунц
Ускорение (9)

Глава 9

В 21:00 Били се прибра в къщата. Затвори вратата и я заключи.

Само след три часа нечия съдба щеше да бъде решена, нечия смърт — отредена, и ако убиецът следваше някакъв план, преди изгрева някой щеше да бъде убит.

Ключът от колата му лежеше на масата за хранене. Били го взе. Замисли се дали да не тръгне да търси Лани Олсен. Това, което по-рано бе сметнал за негодувание, се бе оказало само раздразнение. Едва сега го обзе негодувание, мрачно и горчиво. Ужасно искаше да се изправи очи в очи с Лани.

Пази ме от врага, който има какво да спечели, и от приятеля, който има какво да загуби.^[1]

Този ден Лани беше дневна смяна, значи, трябваше вече да е свършил работа. Сигурно се беше сврял вкъщи. Ако ли не, имаше само няколко ресторанта, бара и приятелски домове, където би могъл да бъде.

Чувство за отговорност и някаква странна отчаяна надежда държеше Били като затворник в кухнята, до телефона. Вече не се надяваше, че Лани ще се обади, но може би убиецът щеше.

Мълчаливият слушател на линията предната вечер беше убиецът на Жизел Уинслоу. Били нямаше доказателства за това, но нямаше и съмнения. Може би щеше да се обади и тази вечер. Ако Били поговореше с него, би могъл да постигне или да научи нещо.

Били не хранеше илюзии, че подобно чудовище ще се подлъже да се разприказва. Нито пък че може да се спори с убиец-психопат и да го убеди с разумни аргументи да пощади нечий живот. Ако обаче успееше да измъкне няколко думи от него, те можеха да се окажат много полезни. Понякога говорът носеше информация за родното място, образованието, приблизителната възраст и т.н. на даден човек. С малко късмет, убиецът би могъл да разкрие, без да съзнава, някоя своя отличителна черта. При упорит анализ, тръгвайки от една дребна улика, една малка частица информация, Били можеше да се доближи до истината и да уведоми полицията.

Евентуална конфронтация с Лани Олсен щеше да му послужи като емоционален отдушник, но нямаше да извади Били от ъгъла, в който го бе притиснал убиецът.

Той закачи ключа от колата на кукичка на стената.

Предната вечер, в момент на нервност, беше спуснал щорите на всички прозорци. Тази сутрин, преди закуска, беше вдигнал тези в кухнята. Сега ги отново спусна.

Застана в средата на кухнята и погледна към телефона. Канеше се да седне на масата и сложи дясната си ръка върху облегалката на стола, но не го отмести. Продължи да стои и да изучава полирания черен гранитен под. Поддържаше къщата безупречно чиста. Гранитът направо блестеше.

Чернотата под краката му сякаш нямаше плътност и той висеше във въздуха, високо насред нощта, безкрилен, на осем километра над земята, в дупка, зееща под краката му.

Били издърпа стола и седна, но след по-малко от минута отново стана. При дадените обстоятелства нямаше представа как да действа, какво да направи. Простата задача да чака да мине времето го настройваше пораженчески, макар че от години не правеше почти нищо друго.

Не беше вечерял и отиде до хладилника. Не му се ядеше. Нищо по студените рафтове не го съблазняваше.

Погледът му се плъзна по ключа от колата, закачен на кукичката.

Приближи се до телефона и се загледа в него.

Седна на масата.

Научи ни да вземаме присърце. И да не вземаме присърце. Научи ни да стоим неподвижно.^[2]

След известно време отиде в кабинета, където беше прекарал толкова много вечери в дялане на архитектурни орнаменти, на работната маса в ъгъла. Взе няколко инструмента и блокче бял дъб, на което бе издялал само част от букета акантови листа, и се върна в кухнята.

В кабинета също имаше телефон, но тази вечер Били предпочиташе кухнята. Кабинетът разполагаше и с удобен диван и той се страхуваше, че може да се изкуши да легне, че може да заспи и да не се събуди, когато убиецът позвъни. Или че никога нищо няма да го събуди. Независимо дали имаше основание за тревога, той предпочете кухненската маса.

Тъй като тук нямаше менгеме, можеше да работи само по по-дребните детайли на листата. Работата наподобяваше резба върху кост. Острието стържеше глухо по дъба, сякаш не беше дърво, а кост.

В 22:10, по-малко от два часа преди изтичането на срока, той изведнъж реши да отиде при шерифа. Къщата му не се водеше към никой район, така че шерифът имаше власт тук. Барът се намираше във Винярд Хилс, но малкото градче нямаше собствен полицейски участък, затова шериф Палмър имаше правомощия и там.

Били грабна ключа от стената, отвори вратата, излезе на задната веранда и спря.

Ако отидеш в полицията, ще убия млада майка на две деца.

Той не искаше да избира. Не искаше никой да умира.

В целия окръг Напа навярно имаше десетки млади майки с по две деца. Може би стотина, двеста, а може и повече. Дори да разполагаха с петте часа, не биха могли да открият всички възможни жертви и да ги предупредят. Щеше да се наложи да използват средствата за масова информация, за да предупредят обществеността. Това би отнело дни. В оставащите два часа не можеше да се направи кой знае какво. Само разпитът на Били вероятно щеше да отнеме повече време.

Междувременно младата майка, очевидно предварително избрана, щеше да бъде убита. Какво щеше да стане, ако децата се събудеха? Ако станеха свидетели на убийството, можеше и те да бъдат елиминирани. Лудият не беше обещал да убие само майката.

Влажният нощен въздух вдигна свежия аромат на жълъдите, паднали под дърветата, и го довя до верандата. Били се върна в кухнята и затвори вратата.

По-късно, докато извайваше детайлите на листата, си одраска палеца. Не потърси лепенка. Раната не беше дълбока и щеше да се затвори бързо. Когато одраска едно от кокалчетата си, беше така вглъбен в работата, че дори не помисли да се погрижи за раната. Продължи да работи още по-бързо и не забеляза кога се поряза леко за трети път.

Ако някой го наблюдаваше, би помислил, че Били иска да кърви.

Тъй като ръцете му бяха заети, от раните продължаваше да тече кръв, която попиваше в дървото. След известно време той забеляза, че цялото бе на петна. Остави резбата и сложи секача настрана.

Поседя за малко, загледан в ръцете си, дишайки тежко без причина. Не след дълго кървенето спря. Изми си ръцете на мивката, не му потече отново кръв. Избърса ги в кърпата за чинии и в 23:45 извади една студена бира „Гинес“ и отпи от бутилката. Изпи я прекалено бързо. Пет минути след това отвори втора бира. Сипа си в чаша, за да пие по-бавно, в течение на по-дълго време.

Застана с бирата пред стенния часовник. 23:50. Времето изтичаше. Напразно се самозалъгваше. Въпреки всичко беше направил избор. Изборът е твой. Дори бездействието е избор.

Майката на двете деца нямаше да умре тази нощ. Ако откаченият убиец удържеше на думата си, тя щеше да продължи да спи и да види утрото.

Сега Били беше част от играта. Можеше да отрича, да избяга, да държи щорите спуснати до края на живота си и да прекоси границата между саможивеца и отшелника, но не можеше да отрече, че вече е замесен.

Убиецът му беше предложил да станат партньори. Били не желаеше, но в крайна сметка резултатът беше подобен на онези агресивни борсови сделки, при които една компания биваше насилствено погълната от друга.

В полунощ беше допил и втората бира. Пиеше му се и трета. И четвърта. Каза си, че трябва да внимава да не му се размъти главата. Запита се защо, но не можа да намери убедителен отговор.

Беше свършил своята част от работата. Беше направил избор. Откачалникът щеше да свърши останалото.

Нямаше какво повече да се случи тази нощ, освен че без бира Били нямаше да може да заспи. Можеше да се заеме пак с дърворезбата.

Ръцете го боляха. Не от трите незначителни рани, а от стискането на инструментите. От това, че бе държал дървеното блокче като в смъртоносна хватка.

Ако не се наспеше, нямаше да бъде готов за утрешния ден. Утрото щеше да донесе новината за нов труп. Щеше да научи кого беше избрал да умре.

Били остави чашата си в мивката. Сега не му трябваше чаша, защото вече не го беше грижа колко бързо ще изпие бирата. Всяка бутилка беше като удар с юмрук, а единственото, което той искаше, беше да бъде нокаутиран.

С трета бутилка в ръка, той се отправи към хола и се отпусна в креслото. Продължи да пие в тъмното.

Емоционалната умора може да бъде също толкова изтощителна, колкото и физическата. Не бе му останала и капка сила.

В 1:44 го събуди телефонът. Изхвърча от стола като изстрелян от катапулт. Празната бутилка от бира се търколи по пода. Надявайки се да чуе гласа на Лани, той грабна слушалката на телефона в кухнята при четвъртото позвъняване. Никой обаче не отвърна на неговото „Ало“.

Слушателят. Откачалникът.

Били знаеше от опит, че с мълчание няма да стигне доникъде.

— Какво искаш от мен? Защо избра мен?

Отговор не последва.

— Няма да играя играта ти — заяви Били, но това беше твърде неубедително, защото и двамата знаеха, че той вече се е включил.

Щеше да се радва да чуе нещо, дори смях или подигравка, но убиецът продължи да мълчи.

— Ти си откачен, ти си урод. — Отново не последва отговор и Били добави: — Ти си отрепка.

Намираше думите си за слаби, безвредни. За времето, в което живееше, обидите му бяха доста блудкави. „Откачени уроди“ спокойно би могло да бъде името на някоя хеви метъл група, а „Отрепка“ — на друга.

Откачалникът не се хвана на въдицата и прекъсна връзката. Били също затвори и забеляза, че ръцете му трепереха. Дланите му бяха влажни и той ги избърса в ризата си.

Внезапно му хрумна нещо, за което трябваше да се сети още предната нощ. Върна се при телефона, вдигна слушалката, вслуша се за момент в сигнала и после избра автоматично номера на последното повикване. На другия край на линията телефонът упорито звънеше. Звънеше, но никой не отговаряше.

Били обаче познаваше номера, който се изписа на дисплея. Беше на Лани.