Дийн Кунц
Ускорение (61)

Глава 61

На телевизора в спалнята гол мъж с черна маска удряше гърдите на жена със сноп кожени ленти. Били го изключи.

— Като си представя как пипаш лимоновите резенчета за питиетата, ми се повдига.

Проснат безпомощно на пода в коридора зад отворената врата, Зилис или не го чу, или се престори, че не го чува.

Леглото нямаше нито дъска за подпора на главата, нито такава за краката. Дюшекът лежеше върху метална рамка на колела. Зилис не се занимаваше с такива неща като кувертюри.

Били извади белезниците от торбата и заключи едната гривна около долния край на рамката.

— Изправи се на четири крака — нареди той, — и пълзи по посока на гласа ми.

Зилис не мръдна от мястото си. Дишането му вече не бе така затруднено, макар че все още бе шумно. Той се изплю с все сила върху килима. Поройните му сълзи бяха докарали сълзотворния газ до устните му и горчивият вкус беше влязъл в устата му.

Били отиде при него и натисна дулото на пистолета в тила му. Зилис замръзна и хриптенето му стана по-тихо.

— Знаеш ли какво е това? — попита Били.

— Господи!

— Искам да допълзиш до спалнята.

— По дяволите!

— Сериозно говоря.

— Добре.

— До долния край на леглото.

Макар че единствената светлина в стаята идваше от една мъждива нощна лампа, докато пълзеше към леглото, Зилис присви очи като заслепен от ярък, жилещ пламък. Били на два пъти трябваше да го насочва в правилната посока.

— Седни на пода и опри гръб в долния край на леглото. Точно така. Опипай с лявата ръка около себе си. От леглото висят белезници. Ето ги.

— Не ме мъчи така. — Очите на Зилис плуваха в сълзи. Носът му течеше. — Защо го правиш? Какво става?

— Мушни лявата си ръка в разтворената гривна.

— Не ми харесва тази работа — възропта Зилис.

— Не е нужно да ти харесва.

— Какво ще правиш с мен?

— Зависи. Сложи гривната сега.

Зилис се помъчи да изпълни командата и Били се наведе да провери дали гривната е заключена. Заключена беше. Зилис все още не виждаше достатъчно добре, за да се опита да го удари или да му вземе пистолета.

Стийв можеше да влачи леглото из стаята, ако пожелаеше. Ако се напънеше, можеше да го преобърне, да махне дюшека и търпеливо да развинти болтовете на рамката и да освободи белезниците. Но не можеше да го направи бързо.

Килимът изглеждаше много мръсен. Били не искаше да седне или коленичи на него. Отиде до къта за хранене и се върна с единствения стол с облегалка в къщата. Сложи го срещу Зилис, достатъчно далеч, за да не може той да го стигне, и седна.

— Били, умирам.

— Не умираш.

— Страх ме е за очите. Още не виждам.

— Искам да ти задам някои въпроси.

— Въпроси? Луд ли си?

— Донякъде — призна Били.

Зилис се изкашля, после кашлицата премина в ужасно задавяне. Не се преструваше. Били изчака да му мине.

Когато бе в състояние да говори, Зилис каза с прегракнал и треперещ глас:

— Страшно ме плашиш, Били.

— Радвам се. Сега ми кажи къде държиш оръжието.

— Оръжието? За какво ми е на мен оръжие?

— Оръжието, с което го застреля.

— С което съм го застрелял? Кого? Не съм застрелял никого. За бога, Били!

— Застрелял си го в челото.

— Не. Няма такова нещо. Не съм бил аз. — Очите му плуваха в сълзи, предизвикани от сълзотворния газ, и не бе възможно да се разбере дали лъже. Докато се опитваше да гледа, постоянно мигаше. — Ако това е някаква тъпа шега…

— Ти си шегаджията, не аз — рече Били. — Ти си този с представлението.

Зилис не реагира на думата.

Били отиде до нощното шкафче и отвори чекмеджето.

— Какво правиш? — попита го Зилис.

— Търся оръжието.

— Няма оръжие.

— Нямаше преди, когато не беше тук, но сега има. Вероятно го държиш подръка.

— Значи, ти си идвал тук?

— Валяш се в такава мръсотия, че като си тръгнах, ми се искаше да се изкъпя с вряла вода.

Били отвори вратичката на нощното шкафче и опипа вътрешността.

— Какво ще правиш, ако не намериш оръжие?

— Може да забия ръката ти с пирон в пода и да ти отрежа пръстите един по един.

— Не говори такива щуротии — изхленчи Зилис. — Нищо не съм ти направил.

Били отвори вратата на гардероба и попита:

— Когато беше в къщата ми, Стийви, къде скри отрязаната ръка?

От гърлото на Зилис се изтръгна стон и той заклати глава: не, не, не, не.

Полицата над рейката за закачалки беше малко над нивото на очите. Докато я претърсваше, Били добави:

— Какво друго скри в дома ми? Какво отряза от червенокосото момиче? Ухо? Гърда?

— Нищо не разбирам — каза разтреперано Зилис.

— Не разбираш ли?

— Ти си Били Уайлс, за бога.

Били се върна при леглото и затърси под дюшека. Добре че беше с ръкавици, иначе щеше да го е гнус да го направи.

— Ти си Били Уайлс — повтори Зилис.

— Какво искаш да кажеш? Че не си очаквал, че мога да се защитя?

— Нищо не съм ти направил, Били. Нищо.

Били мина от другата страна на леглото.

— Както виждаш, знам как да се защитя, даже да не съм мерило за човек, който има хъс за живота.

Като позна собствените си думи, Зилис се заоправдава:

— Нищо лошо нямах предвид. Ти като обида ли го прие? Не съм искал да те обидя.

Били продължи да търси под дюшека. Нищо.

— Аз само глупости приказвам, Били, нали ме знаеш. Майтапя се. Голям задник съм, да ме вземат дяволите. Били, знаеш, че съм задник. Вечно дрънкам и половината време не се чувам какво говоря.

Били се върна при стола и седна отново.

— Виждаш ли ме по-добре, Стийви?

— Не. Трябват ми салфетки.

— Използвай чаршафа на леглото.

Със свободната си ръка Зилис измъкна тънкото одеяло изпод дюшека откъм долния край на леглото. С ъгъла на чаршафа той попи влагата от лицето си и си издуха носа.

— Имаш ли брадва? — попита Били.

— О, боже!

— Имаш ли брадва, Стийви?

— Не.

— Не лъжи, Стийви.

— Били, недей така.

— Имаш ли брадва?

— Недей така.

— Имаш ли брадва, Стийви?

— Да — призна Зилис и изхълца от ужас.

— Или си страхотен актьор, или наистина си жалък тъпак — рече Били, който бе започнал да се тревожи, че може да е вярно второто.