Дийн Кунц
Ускорение (41)

Глава 41

Били вървеше по коридора към стаята на Барбара в западното крило, когато нейният лекар, д-р Джордан Фериър, излезе от стаята на друг пациент. Двамата едва не се сблъскаха.

— Били!

— Здравейте, доктор Фериър.

— Били, Били.

— Май ме чака конско.

— Ти ме избягваш.

— Старая се, доколкото мога — призна Били.

Доктор Фериър беше на четирийсет и две, но изглеждаше по-млад. Имаше пясъчноруса коса, зелени очи, беше вечно усмихнат и неуморим търговец на смърт.

— Закъсняваме няколко седмици с шестмесечната оценка на състоянието на Барбара.

— Тази шестмесечна оценка е ваша идея. На мен ми стига една оценка на всеки десет години.

— Хайде да отидем при Барбара.

— Не, няма да говоря за това пред нея — отказа Били.

— Добре.

Доктор Фериър хвана Били за ръката и го заведе във фоайето, където ходеше персоналът, когато бе в почивка. Там нямаше никой. Чуваше се бръмченето на автоматите за храни и напитки, готови да отпуснат висококалорични, високомаслени, висококофеинови сладости на медицинските работници, които знаеха последиците на лакомията, но имаха благоразумието да не бъдат прекалено строги към себе си.

Фериър издърпа един от белите пластмасови столове до оранжева маса. Тъй като Били не последва примера му, докторът въздъхна, бутна стола обратно и остана прав.

— Преди три седмици направих оценка на състоянието на Барбара.

— Аз й правя по една всеки ден.

— Не съм ти враг, Били.

— Не личи много по това време на годината.

Фериър беше трудолюбив лекар, интелигентен, талантлив и добронамерен. За нещастие университетът, който му бе дал дипломата, му бе внушил онова, което в тяхното съсловие наричаха „практична етика“.

— Състоянието й въобще не се е подобрило — отбеляза Фериър.

— Но и не се е влошило.

— Вероятността тя да си възвърне когнитивните способности…

— Понякога тя говори, знаете го — прекъсна го Били.

— Смислени ли са думите й?

— Понякога.

— Дай ми пример.

— Сега не се сещам. Ще трябва да прегледам записките си.

Фериър имаше одухотворен поглед и знаеше как да го използва.

— Тя беше прекрасна жена, Били. Като изключим теб, никой не я е уважавал повече от мен. Сега обаче тя не води смислен живот.

— За мен животът й е много смислен.

— Но не ти си който страда, а тя.

— Не изглежда, че страда — възрази Били.

— Не можем да бъдем сигурни, нали?

— Именно.

Барбара бе харесвала Фериър и това бе една от причините Били да не го смени.

Някъде дълбоко в себе си тя може би съзнаваше какво става около нея. В такъв случай вероятно би се чувствала в по-голяма безопасност, знаейки, че за нея се грижи Фериър, а не някой непознат лекар. Понякога тази ирония беше като точило, което превръщаше чувството за несправедливост у Били в острие на бръснач.

Ако тя знаеше каква етика беше внушена на Фериър, ако знаеше, че той е убеден в мъдростта и правото си да решава дали бебе със синдрома на Даун или с друг недъг, или жена в кома водят смислен живот, навярно би избрала друг лекар. Ала тя не знаеше.

— Тя беше толкова енергична и жизнена — продължи Фериър. — Не би искала да лежи пасивно години наред.

— Тя не лежи пасивно. Не е загубена на дъното на морето. Носи се близо до повърхността. Още малко и ще изплува.

— Разбирам колко те боли, Били, повярвай ми. Но ти не разполагаш с необходимите медицински познания, за да оцениш състоянието й. Тя не е близо до повърхността. Никога няма да изплува.

— Спомням си нещо, което каза онзи ден: „Искам да знам какво казва. Морето. Какво казва то, отново и отново.“

Фериър го изгледа със смесица от съчувствие и раздразнение.

— Това ли е най-добрият ти пример за смислено изказване?

— В Хипократовата клетва не се ли казва да не причиняваш вреда на болния?

— Вреда е това, да се изразходват ограничени ресурси за безнадеждни случаи.

— Тя не е безнадежден случай. Понякога дори се смее. Близо е до повърхността и разполага с достатъчен капитал.

— Който може да донесе нещо добро, ако се използва правилно.

— Парите не ми трябват.

— Знам. Не си човек, който би изхарчил и цент за себе си. Но ти би могъл да ги насочиш към хора, които имат по-голям шанс за приемливо качество на живот от нея, хора, на които е по-вероятно да помогнат.

Били имаше още една причина да търпи Фериър. Неговите показания се бяха оказали толкова убедителни, че производителят на картофената крем-супа бе решил изплати компенсация, без да се стига до съд.

— Мисля само за нейно добро — продължи Фериър. — Ако аз бях в нейното състояние, не бих желал да съм прикован на легло години наред.

— И аз бих се съобразил с желанието ви. Но ние не знаем какво желае тя.

— Не е нужно да правим нещо, за да я оставим да си отиде — напомни му Фериър. — Достатъчно е да бъдем пасивни. Да махнем сондата за хранене.

Поради комата Барбара не можеше да преглъща както трябва и храната щеше да попадне в белите й дробове.

— Да махнем сондата и да оставим природата да си свърши работата.

— Да я уморим от глад.

— Не, да я оставим да си отиде.

Това, че Фериър беше откровен относно етичните си схващания, бе третата причина Били да го търпи. Друг на негово място можеше да прикрива убежденията си… Да си въобразява, че е ангел или оръдие на милосърдието.

Фериър излагаше същия аргумент пред Били на всеки шест месеца, но не действаше без неговото съгласие.

— Не — рече Били. — Няма да правим нищо. Ще продължим както досега.

— Четири години са дълго време.

— Смъртта е по-дълга.