Дийн Кунц
Ускорение (76)

Глава 76

В 21:06 на паркинга за посетители пред „Шепнещите борове“ имаше само една кола. Времето за посещения изтичаше в девет. Предната врата още не беше заключена. Били я бутна и отиде до главния пункт на сестрите. Познаваше и двете, които завари там.

— Имам разрешение да остана…

Лампите на тавана угаснаха, осветлението на паркинга — също. Главният коридор беше почти толкова тъмен, колкото вулканичния тунел.

Той остави обърканите сестри и тръгна по коридора към западното крило. Отначало бързаше, но след десетина крачки в мрака се сблъска с инвалидна количка, хвана се за нея и заопипва очертанията й.

От количката се чу гласът на изплашена възрастна жена:

— Какво става, какво правите?

— Няма страшно, не се притеснявайте — успокои я той и продължи нататък.

Този път вървеше по-бавно, с протегнати напред ръце като слепец, който проверява за препятствия.

Резервните лампи на стените светнаха колебливо, угаснаха, проблеснаха отново за момент и пак настана мрак.

Авторитетен мъжки глас заяви спокойно:

— Моля, останете по стаите си. Ние ще дойдем при вас. Стойте по стаите, моля.

Резервните лампи отново се опитаха да светнат, но само премигваха, при това с една трета от мощността си. Тези проблясъци и подскачащите сенки действаха объркващо, но Били виждаше достатъчно добре, за да избегне хората по коридорите. Друга сестра, санитарка, възрастен мъж по пижама с объркан вид…

Противопожарната система нададе електронен вой. Глас на запис започна да дава инструкции за евакуация.

На пътя на Били се изпречи жена на патерици, която го хвана за ръкава и го попита нещо.

— Ситуацията е под контрол — увери я той и отмина бързо.

Зави към западното крило. Още малко надолу вдясно. Вратата беше отворена, стаята беше тъмна. Нямаше резервно осветление. Собственото му тяло блокираше малкото светлина, която проникваше от коридора. Затръшваха се врати, какофония от врати, само че не бяха никакви врати, а сърцето му.

Затърси пипнешком леглото й. Трябваше да е някъде тук. Направи още две крачки. Леглото го нямаше. Завъртя се слепешката, размахвайки ръце. Успя да напипа само високия стол.

Леглото й беше на колела. Някой я беше преместил.

Излезе отново в коридора, огледа се наляво, после надясно. Някои от амбулаторните пациенти бяха напуснали стаите си и една сестра гледаше да въдвори ред, докато те излизаха от сградата.

Насред танца на светлините и сенките, в далечния край на коридора Били забеляза мъж, който бързо буташе някакво легло към мигащия червен знак с надпис ИЗХОД.

Били се затича, като заобикаляше пациентите, сестрите и призрачните сенки. Вратата в края на коридора се отвори с трясък под натиска на леглото. Една сестра грабна Били за ръката и го задържа. Той се опита да се измъкне, но тя го стискаше здраво.

— Помогнете ми да избутам навън някои от пациентите на легло — каза тя.

— Тук няма пожар.

— Трябва да има. Трябва да ги евакуираме.

— Трябва да помогна на жена си — заяви Били, въпреки че с Барбара не бяха женени.

Той се освободи от сестрата, като едва не я събори, и хукна към знака ИЗХОД. Блъсна вратата и изскочи в нощта. На служебния паркинг се виждаха кофи за боклук и коли. В първия момент не можа да забележи мъжа с леглото.

Ето ги. На десетина метра вляво чакаше линейка със запален мотор. Широката задна врата беше отворена. Мъжът с леглото почти беше стигнал до нея.

Били извади 9-милиметровия пистолет, но не посмя да стреля — рискуваше да уцели Барбара.

Докато тичаше по асфалта, прибра пистолета в кобура и извади електрическата палка от вътрешния джоб на сакото.

В последния момент Стийв чу приближаването на Били. Изродът имаше пистолет и като се обърна, стреля два пъти. Били го връхлетя с наведена глава и куршумите минаха над него. Той намушка Стийв в корема с електрическата палка и натисна копчето. Знаеше, че ще подейства през тънка дреха като риза, но не бе проверил дали батериите са заредени.

Електрическите импулси атакуваха нервната система на Стийв и той се замята. Не изпусна, ами направо захвърли оръжието. Колената му се огънаха и при падането главата му се удари в бронята на линейката. Били го ритна, като се целеше в главата. После още веднъж.

Пожарната команда сигурно беше на път, полицията — също. Рано или късно щеше да се появи и шериф Джон Палмър.

Били приближи ръка до лицето на Барбара. Дъхът й погали дланта му. Изглежда, не й бяха сторили нищо. Усети как очите й се движеха под клепачите, докато сънуваше историите на Дикенс.

Хвърли поглед към „Шепнещите борове“ и видя, че още никой не беше евакуиран през изхода на западното крило. Той избута леглото на Барбара встрани.

На земята Стийв се гърчеше и повтаряше „Ън, ън, ън“ в лоша имитация на епилептичен припадък. Били му пусна още ток с електрическата палка, след което я прибра.

Грабна изрода за колана и яката на ризата му и го вдигна от земята. Не вярваше, че има силата да вдигне Зилис и да го натика в линейката, но паниката го бе напомпала с адреналин.

Кокалчетата на дясната ръка и тилът на психопата барабаняха неконтролируемо по пода на линейката. Били затръшна вратата, хвана долния край на леглото на Барбара и взе да го бута към „Шепнещите борове“.

Когато беше на по-малко от три метра от вратата на сградата, тя се отвори и оттам се появи санитар, който помагаше на пациент с патерици.

— Това е жена ми — каза Били. — Изкарах я навън. Бихте ли се погрижили за нея, за да мога да помогна на другите пациенти?

— Разбира се — увери го санитарят. — По-добре да я отведа на безопасно разстояние, в случай че стане пожар.

Като подканваше пациента на патериците да не изостава, санитарят избута Барбара далеч от сградата и от чакащата линейка.

Когато седна зад волана и затвори шофьорската врата, Били чу как психопатът рита с пети по нещо и издава звуци, сякаш се задушаваше, но може да бяха и накъсани ругатни. Били не знаеше колко трае ефектът от електрическата палка. Грешно или не, той се помоли изродът да има конвулсии.

Напипа ръчната спирачка и скоростния лост и откара линейката до предната част на сградата. Паркира я до форда. На паркинга се стичаха много хора, които обаче бяха твърде заети, за да му обърнат внимание.

Той прехвърли хладилната чанта с отрязаните ръце в линейката и потегли. Подмина две пресечки, докато успее да открие ключа за сигналните светлини и сирената. Докато се разминаваше с пожарните коли, идещи от Винярд Хилс, линейката святкаше и виеше с всичка сила.

Мислеше си, че колкото повече внимание привлича към себе си, толкова по-малко подозрителен ще изглежда. Докато пътуваше през североизточната част на града, наруши всички възможни ограничения за скоростта. Зави по пътя за къщата на Олсен.

Когато беше на три километра извън града и от двете му страни се ширеха само лозя, психопатът започна да мърмори по-свързано и да блъска, очевидно в опит да се изправи.

Били отби и спря на банкета, но остави сигналните светлини да работят. Прекрачи през седалките и мина отзад.

Застанал на колене, Зилис бе прегърнал бутилката с кислород и се мъчеше да се изправи. Очите му святкаха като очите на койот в нощта.

Били му пусна още ток. Зилис се строполи и се сгърчи, но електрическата палка не е смъртоносно оръжие. Ако го застреляше, кръвта можеше да изцапа животоподдържащата апаратура. Щеше да стане страшна цапаница. И щеше да остави доказателства.

Върху носилката на колела имаше две тънки дунапренови възглавници. Били ги грабна.

Проснат по гръб, с люлееща се насам-натам глава, Зилис нямаше никакъв контрол над мускулите си. Били се стовари на колене върху гърдите му и му изкара дъха, при което му счупи няколко ребра. Затисна лицето му с възглавниците. Макар че се бореше за живота си, борбата на изрода беше безрезултатна.

За момент Били се поколеба да го довърши. Накара се да мисли за Джудит Кеселман, за жизнерадостните й очи, за шеговитата й усмивка и се запита дали Стийв Зилис я бе намушкал с железен прът от ограда, дали бе отрязал върха на черепа, докато е била още жива, и й го бе поднесъл да пие от него.

После всичко свърши. Раздиран от хълцания, но не заради Зилис, той седна отново зад волана и подкара по магистралата. На три километра от отбивката за къщата на Олсен Били угаси сигналните светлини и сирената и намали до допустимата скорост.

Понеже тревогата в „Шепнещите борове“ беше фалшива, пожарната команда нямаше да се бави дълго там. Докато успееше да върне линейката, служебният паркинг щеше отново да е опустял.

Бе оставил електрическата си отвертка вкъщи, но със сигурност Лани имаше такава. Щеше да я вземе назаем. Лани нямаше да има нищо против.

Когато наближи къщата, той видя сребърния сърп на Луната, малко по-плътен в сравнение с предишната нощ и някак по-остър.