Дийн Кунц
Ускорение (69)

Глава 69

Огромният художествен макет не беше осветен. Колелата, маховиците, скоростните лостове, коляновите валове, щангите, тръбите и странните бобини се стопяваха в мрака. Изтормозена и обсадена, гигантската човешка фигура се бореше мълчаливо под черния си саван. Жълто-моравата палатка тънеше в сянка, но прозорците на голямата каравана приканваха с кехлибарената си светлина.

Били първо спря на банкета на магистралата, за да я огледа от разстояние.

Шестнайсетте творци и майстори, които строяха макета под ръководството на Валис, не живееха при него. За тях бяха наети стаи за шест месеца в хотела на Винярд Хилс. За разлика от тях, Валис беше отседнал тук от началото и щеше да остане до края. Подвижният дом беше включен към мрежите за електро и водоснабдяване.

Резервоарите с отходните води се изпомпваха два пъти в седмицата от частна компания. Собственикът й, Глен Гортнър, се гордееше с именития си клиент, макар да смяташе, че е по-добре с отпадните води да изхвърли и макета.

Когато пое по полегатия склон към поляната, Били още не беше решил дали да спре до караваната, или да мине покрай нея. Зави и се отправи към далечния край на подвижния дом.

Вратата към кабината беше отворена. Стълбите бяха облени в светлина, която образуваше на земята постелка за добре дошли.

Били спря. Остави мотора да работи, единият му крак бе на спирачката, а другият бе готов да натисне газта.

Повечето от прозорците нямаха пердета. Зад тях не се виждаше никой. Завеси имаха само прозорците в задната част, вероятно спалнята. Лампите там също светеха и светлината им се процеждаше през златистата материя. Ще, не ще, Били стигна до заключението, че го очакват. Не желаеше да приеме тази покана. Искаше да си тръгне, ала нямаше къде да отиде.

По-малко от двайсет и четири часа оставаха до полунощ, когато щеше да бъде извършено обещаното „последно убийство“. Барбара беше в опасност.

Заради уликите, вероятно подхвърлени от Валис, можеха да заподозрат Били в изчезването на няколко души, за които полицията скоро щеше да научи: Лани, Ралф Котъл и червенокосото момиче. Някъде из къщата или гаража му или заровена в двора се намираше и ръката на Жизел Уинслоу. Със сигурност имаше и други сувенири.

Той дръпна ръчната спирачка на колата, угаси фаровете, но не и мотора.

Близо до тъмната палатка стоеше джип „Линкълн Навигейтър“. Явно това беше колата, която Валис използваше за пътуване из района.

Ти си достоен.

Били си сложи нов чифт латексови ръкавици. Лявата му ръка беше леко схваната, но не го болеше. Съжаляваше за викодина, който беше изпил в дома на Лани. За разлика от повечето болкоуспокоителни, викодинът не замъгляваше разума, но Били се притесняваше, че ако възприятията и рефлексите му са отслабени дори с половин процент, това може да му струва живота. Надяваше се таблетките кофеин и кафето да компенсират ефекта му. Също и лимоновият пай.

Той угаси мотора. В първия момент след това нощта му се стори така тиха, сякаш бе дом за глухонеми.

Вземайки предвид непредсказуемостта на противника си, Били се приготви за действие — смъртоносно или не, в зависимост от ситуацията. Що се отнася до избора на смъртоносно оръжие, Били предпочете револвера, защото го познаваше по-добре. Вече беше убивал с него. Той излезе от колата.

Тишината нарушаваха само песента на щурците и квакането на жабите. Знамената по палатката шептяха дори при най-слабия полъх на вятъра. Били се отправи към отворената врата на караваната. Застана под светлината, но не посмя да се качи по стълбите.

Омекотен от висококачествените говорители на озвучителната система на караваната, която очевидно служеше и като вътрешен телефон, отвътре долетя глас:

— Барбара може да бъде оставена да живее.

Били се качи по стълбите. В кабината имаше две стилни въртящи се кресла за шофьора и помощника му. Бяха тапицирани с нещо, което приличаше на щраусова кожа. Вратата с дистанционно управление се затвори след Били. Той предположи, че сигурно се е и заключила.

В този дом на колела всичко бе направено по поръчка. Кабината бе напълно отделена от частта за живеене. Друга отворена врата го очакваше.

Били влезе в ослепително изискана кухня. Всичко беше издържано в кремави и медени тонове. Подът бе мраморен, шкафчетата — кленови, с типичната за корабни шкафове овална форма. Изключение правеха черните гранитни плотове и уредите от неръждаема стомана.

От говорителите, скрити над тавана, благият и авторитетен глас на Валис предложи:

— Мога да приготвя ранна закуска, ако искаш.

С мраморен под беше и малката трапезария, в която можеха да седнат удобно шест човека, дори осем. Повърхността на кленовата маса бе от тъмно тропическо дърво, ръждивочервен халцедон и бял като кост кошличар, които образуваха плетеница — ефектна и скъпа майсторска изработка.

През сводестия отвор в друга преграда Били влезе в просторен хол. Никоя от тапицериите не струваше по-малко от петстотин долара на квадратен метър, а килимът беше двойно по-скъп. Специално изработените мебели бяха модерни, но множеството японски бронзови предмети бяха безценни образци на изкуството от епохата Мейджи.

Според някои от постоянните посетители на бара, които бяха чели в интернет за тази каравана, цената й бе над милион и половина долара. Тази сума не включваше бронзовите предмети. Понякога каравани като тази биваха наричани „земни яхти“. Названието не беше хипербола.

Затворената врата в далечния край на хола без съмнение водеше към спалня и баня. Тя трябва да бе заключена. Валис сигурно бе в това укрепление. Слушаше, наблюдаваше и бе добре въоръжен.

Били долови лек шум зад гърба си и се извърна.

От страната на хола преградата към трапезарията бе покрита с красиви рогозки от тънки бамбукови пръчки. Тези панели сега се навиваха бавно и изчезваха, откривайки тайни витрини.

С внезапно стряскащо пневматично изщракване се спуснаха щори от неръждаема стомана и закриха всички прозорци. Били не си правеше илюзии, че щорите са само декоративни. Да минеш през тях и да излезеш през прозореца щеше да бъде трудно, ако не невъзможно. Сигурно бяха проектирани да служат за защита на караваната.

Докато вдигащите се панели продължаваха да откриват нови витрини, от говорителите отново се чу гласът на Валис:

— Можеш да разгледаш колекцията ми, малцина са имали тази възможност. Освен това ти ще си първият, който ще има възможност да си тръгне, след като я види. Приятно гледане.