Дийн Кунц
Ускорение (63)

Глава 63

Зилис бе завързан за леглото, а Били — свободен, но започваше да се чувства като в капан заради уклончивостта на пленника си.

— Стийви, попитах те нещо.

— Какво искаш? — рече Зилис озадачено и дори с намек за справедлива обида.

— Какво искам ли?

— Защо си тук, Били? Не мога да разбера за какво си дошъл.

— Мислиш ли за Джудит Кеселман? — повтори Били.

— Откъде знаеш за нея?

— Откъде, според теб?

— Отговаряш на въпроса с въпрос, а аз трябва да имам отговор на всичко.

— Бедничкият. Та какво ще кажеш за Джуди Кеселман?

— Нещо стана с нея.

— Какво стана с нея, Стийви?

— Тогава, преди пет години, бях студент.

— Знаеш ли какво стана с нея, Стийви?

— Никой не знае.

— Някой знае — възрази Били.

— Тя изчезна.

— Като с магическа пръчка ли?

— Просто изчезна.

— Беше прекрасно момиче, нали?

— Всички я харесваха — потвърди Зилис.

— Такова прекрасно момиче, толкова невинно. Невинните носят най-голямо удоволствие, нали, Стийви?

— Удоволствие ли? — намръщи се Зилис.

— Невинните са най-сочната плячка, най-вкусната. Знам какво е станало с нея. — Били искаше Зилис да мисли, че знае, че той я е отвлякъл и убил.

Цялото тяло на Стийв се разтресе така силно, че белезниците затракаха по металната рамка на леглото и дълго време не спряха.

Доволен от реакцията, Били рече:

— Знам, Стийви.

— Какво? Какво знаеш?

— Всичко.

— Знаеш какво се е случило с нея?

— Да. Всичко.

Досега Зилис бе седял облегнат с гръб на леглото, с разкрачени на пода крака. Внезапно той сгъна колене, притисна ги към гърдите си и изстена.

— О, боже!

— Всичко — абсолютно всичко — продължаваше да го притиска Били.

Устата на Зилис провисна и гласът му затрепери.

— Не ме мъчи.

— Какво мислиш, че мога да ти направя, Стийви?

— Не знам. Не искам да мисля.

— Ти си така изобретателен, така надарен, когато става дума за измъчване на жени, а сега изведнъж не искаш да мислиш?

Зилис не преставаше да трепери.

— Какво искаш от мен? Какво да направя?

— Искам да говорим за това, което се е случило с Джудит Кеселман.

Зилис захлипа като малко момче и Били стана от стола. Чувстваше, че е на път да постигне пробив.

— Стийви?

— Махай се.

— Знаеш, че няма да се махна. Хайде да поговорим за Джуди Кеселман.

— Не искам.

— Мисля, че искаш. — Били не се приближи към Зилис, а клекна пред него, очите им бяха почти на едно ниво. — Мисля, че страшно много искаш да говорим за това.

Зилис заклати яростно глава.

— Не искам, не искам. Ако заговорим за това, ти със сигурност ще ме убиеш.

— Защо мислиш така, Стийви?

— Знаеш защо.

— Защо казваш, че ще те убия?

— Защото тогава ще знам прекалено много.

Били се вторачи в пленника си, опитвайки се да отгатне мислите му.

— Ти си го направил — изпъшка Зилис.

— Какво?

— Ти си я убил, не знам защо, не разбирам защо, но сега ще убиеш и мен.

Били пое дълбоко дъх и лицето му се сви в гримаса:

— Какво става?

Вместо отговор Зилис се разхълца.

— Какво става, Стийви?

Зилис изпъна крака.

— Стийви?

Дъното на пижамата му беше потъмняло. Беше се подмокрил.