Дийн Кунц
Ускорение (21)

Глава 21

Без да се люлее в люлеещия се стол, Ралф Котъл обясни, че живее в паянтова къща край реката. Имала две стаи и веранда с хубав изглед, била построена набързо през 30-те години на двайсети век и оттогава все повече се разпадала.

Преди много години някакви недодялани мъже отсядали там, докато били за риба. В нея нямало електричество. За тоалетна служела външна постройка. Единствената течаща вода била онази в реката.

— Мисля, че са ходили там, за да избягат от жените си — рече Котъл. — Да пият и да се напият. И сега за това служи.

Имало камина, която ставала за отопление и за готвене на нещо просто. Котъл се изхранвал с претоплени консерви.

Навремето къщурката била частна собственост. Сега принадлежала на общината, навярно взета заради неплатени данъци. Както голяма част от държавните земи, никой не се грижел за нея. Преди единайсет години Ралф Котъл я изчистил, опънал спалния си чувал и се настанил в нея. Не го безпокоели нито бюрократи, нито лесничеи. Наблизо не живеели съседи, нямало кой да го чуе дори. Къщурката се намирала далеч от населени места, което било добре дошло за Котъл.

И така до 3:45 предната сутрин, когато посетител с маска за ски го сръгал в ребрата и го събудил. Тогава уютното уединение изведнъж се превърнало в ужасяваща изолация.

Котъл бил заспал, без да угаси газовата лампа, на която четял каубойски романи и пиел. Въпреки осветлението той не могъл да запомни подробности за външността на убиеца. Не можеше да каже какви са приблизително ръстът и теглото му. Твърдеше, че гласът му не се отличава с нищо особено.

Били реши, че мъжът знае повече, но се страхува да каже. Тревогата, която се надигаше в избледнелите му сини очи, бе неподправена и силна, но не така неприкрита, както ужаса, който описа у непознатата жена на снимката, чието лице психарят бе „изтръгнал“.

Съдейки по дължината на тънките му като на скелет пръсти и внушителните кости на възлестите му ръце, навремето Котъл трябва да е бил в състояние да се отбранява. Сега, според собственото му признание, той бе слаб, не само емоционално и морално, но и физически.

Въпреки това Били се наведе напред и отново се опита да го убеди:

— Подкрепи ме пред полицията. Помогни ми…

— Аз не мога да помогна дори на себе си, господин Уайлс.

— Някога трябва да си знаел как.

— Не помня.

— Какво не помниш?

— Нищо. Нали ви казах, слаб съм.

— Май сам искаш да си такъв.

Вдигайки бутилката към устата си, Котъл се усмихна слабо и преди да отпие, каза:

— Нали знаете — кротките ще наследят земята.

— Ако не искаш да го направиш заради себе си, направи го заради мен.

Котъл облиза устните си, силно напукани от жегата и дехидратиращия ефект на уискито, и каза.

— Защо ми е?

— Кротките не стоят настрана, докато някой го унищожават. Кротките не са страхливци. Това са два различни вида хора.

— Не можеш да ме накарате, като ме обиждате. Аз не се обиждам. Не ми пука. Знам, че съм нищожество, но това не ми пречи.

— Не мисли, че като си дошъл тука да направиш каквото ти е поръчал, ще бъдеш в безопасност в къщурката си.

Затваряйки капачката на бутилката, Котъл отвърна:

— Ще бъда в по-голяма безопасност от вас.

— Съвсем не. Ти представляваш риск за него. Полицията ще те защити, послушай ме.

Пияницата се изсмя.

— Затова ли се затичахте към тях толкова бързо — защото ще ви защитят?

Били не каза нищо.

Окуражен от мълчанието му, Котъл заговори с по-остър тон, не злобен, а по-скоро самодоволен.

— И ти като мен си едно нищо, но още не го знаеш. Ти си нищо, аз съм нищо, ние всички сме нищо, и стига тоя психар да ме остави на мира, да прави каквото си ще на когото си иска, защото и той е нищо.

Докато наблюдаваше как Котъл отваря капачката на бутилката, която току-що бе затворил, Били каза:

— Ами ако взема да те изритам по стълбите и да те изгоня от имота си? Понякога той ми звъни, за да ми действа на нервите. Какво ще стане, ако му кажа, че си бил пиян, говорил си несвързано и не съм разбрал нищо?

Загорялото и зачервено от постоянно пиене лице на Котъл не можеше да пребледнее, но малката му сбръчкана уста, самодоволно стисната след тирадата му, сега се отпусна и избъбри фалшиво извинение:

— Господин Уайлс, моля не се обиждайте от грубите ми думи. Аз не мога да контролирам онова, което излиза от устата ми, нито което влиза в нея.

— Значи той държеше непременно да ми кажеш за лицето в буркана, така ли?

— Да, господине.

— Защо?

— Не знам. Той не се съветваше с мен, господине. Просто ми каза какво да говоря и ето ме тук, защото искам да остана жив.

— Защо?

— Моля?

— Погледни ме, Ралф.

Котъл го погледна в очите.

— Защо искаш да останеш жив? — попита Били.

Котъл, изглежда, не се беше замислял за това преди и въпросът сякаш улучи в целта нещо пърхащо в мозъка му, някаква вечно неспокойна, вечно противопоставяща се, вечно озлобена страна от натурата му, на която в този миг той най-сетне бе готов да обърне внимание. После очите му отново зашариха встрани и той стисна бутилката уиски не с една, а с две ръце.

— Защо искаш да живееш? — настояваше Били.

— Защото не знам дали има друго след това. — Избягвайки погледа на Били, Котъл вдигна шишето с две ръце, сякаш беше потир. — Само една глътчица — каза той, като че ли искаше разрешение.

— Давай.

Той отпи уж малко, после още.

— Психарят те е накарал да ми разкажеш за лицето в буркана, защото иска да го виждам в съзнанието си.

— Щом казваш.

— Иска да ме сплаши, да ме извади от равновесие.

— Е, извади ли те?

Вместо да му отговори, Били попита:

— Какво още поръча да ми предадеш?

Котъл сякаш се зае сериозно за работа — затвори пак капачката на бутилката и този път я прибра в джоба на сакото си.

— Имате пет минути да вземете решение.

— Какво решение?

— Свалете си часовника и го сложете на парапета на верандата.

— Защо?

— За да отброите петте минути.

— Мога да ги отброя и без да свалям часовника.

— Слагането на парапета е сигнал за него, че времето започва да тече.

На север се простираше гората, сенчеста и прохладна в горещия ден. Отвъд зелена поляна следваше висока златиста трева, после няколко дъба с големи корони, няколко къщи надолу по склона, на изток. На запад минаваше областният път, а зад него се простираха гори и полета.

— Той гледа ли ни сега? — попита Били.

— Обеща, че ще ни гледа, господин Уайлс.

— Откъде?

— Не знам, господине. Моля ви, много ви моля, свалете си часовника и го сложете на парапета.

— А ако не го направя?

— Господин Уайлс, не говорете така.

— И какво, ако не го направя? — заинати се Били.

Кресливият баритон на Котъл стана по-писклив.

— Нали ви казах, ще ми изтръгне лицето, и то докато съм в съзнание. Казах ви.

Били стана, свали си часовника и го сложи на парапета така, че циферблатът да се вижда и от двата стола.

Приближавайки се към зенита си, слънцето пропи околността и разтопи сенките навсякъде, с изключение на тези в горите. Скрити под зелените си пелерини, дърветата затворнически пазеха всичките си тайни.

— Господин Уайлс, трябва да седнете.

Въздухът се окъпа в ярка светлина и жълт като хром блясък замъгли полетата, принуждавайки Били да присвие очи, докато се опитваше да огледа безбройните места, където човек би могъл да легне на открито и въпреки това да остане невидим под искрящите слънчеви лъчи.

— Няма да го видите — обади се Котъл. — И той ще се ядоса, че се опитвате. Елате тук, седнете.

Били остана изправен до перилата.

— Изхабихте половин минута, господин Уайлс, четирийсет секунди.

Били не помръдна.

— Не знаете в каква миша дупка са ви натикали — заумолява Котъл. — Всяка минутка ще ви е нужна.

— Кажи ми за мишата дупка.

— За бога, господин Уайлс, трябва да седнете. — Котъл кършеше глас, както разтревожена старица кърши ръце. — Той иска да сте седнал на стола.

Били отиде до стола и седна.

— Искам това да свърши — рече Котъл. — Искам да свърша, каквото ми е поръчано, и да се махна.

— Сега ти хабиш време.

Една от петте минути беше изтекла.

— Добре, добре — съгласи се Котъл. — Сега ще говоря от негово име. Нали разбирате? Повтарям неговите думи.

— Казвай.

Котъл облиза нервно устни. Измъкна бутилката от сакото си, но не за да пие. Стисна я с две ръце, сякаш беше талисман, притежаващ свръхестествена сила да вдигне мъглата от уискито, която пречеше на паметта му, и да му помогне да предаде посланието достатъчно ясно, за да не мариноват лицето му в буркан.

— Ще убия твой познат. Ти ще избереш жертвата сред познатите си — зарецитира Котъл. — Това е твоят шанс да отървеш света от някой безнадежден тъпак.

— Извратено копеле! — възкликна Били и забеляза, че двете ръце му се бяха свили в юмруци, макар че нямаше какво да ударят.

— Ако не избереш жертвата — продължи да рецитира Котъл, — аз ще избера кого от познатите ти да убия. Имаш пет минути да решиш. Ти решаваш, ако ти стиска.