Дийн Кунц
Ускорение (67)

Глава 67

На униформата си сервитьорката носеше значка с името й: Джазмин. Тя се обърна към Били със „скъпи“ и му сервира черното кафе и лимоновия пай, които той си бе поръчал.

Джазмин и шофьорите водеха оживен разговор, когато Били се настани сред тях. От обръщенията им Били разбра, че единият се казва Кърли, а вторият — Арвин. Никой не се обърна по име към третия, обръщаха се към него с „ти“, а четвъртият имаше златна корона на един от предните зъби.

Отначало говореха за изчезналия континент Атлантида. Арвин разви теорията, че тази митична цивилизация е била разрушена, защото се е занимавала с генно инженерство и е произвела чудовища, които са я унищожили.

Така скоро стигнаха до темата за клонирането и научните изследвания, свързани с ДНК. Кърли спомена, че в Принстън, Харвард или Йейл, в някое от тия адски свърталища, учените се опитват да създадат прасе с човешки мозък.

— Не е кой знае каква новост — засмя се Джазмин. — Колко човешки прасета съм видяла през годините.

— За какво им е да правят човешки прасета? — зачуди се Арвин.

— Просто защото там, където са — отвърна „Ти“.

— Къде?

— Като планините, които са си там, където са — поясни „Ти“. — И затова някои хора трябва да се качат на тях. А пък други трябва да направят човешки прасета просто защото вероятно могат.

— Каква работа ще вършат? — попита Златният зъб.

— Не мисля, че ще ги карат да работят — рече Кърли.

— Все нещо ще искат да правят — настоя Златният зъб.

— Едно е сигурно — заяви Джазмин, — активистите ще побеснеят.

— Кои активисти? — попита Арвин.

— Всякакви — отвърна Джазмин. — Завъдят ли се прасета с човешки мозъци, край на яденето на шунка и бекон.

— Не виждам защо — обади се Кърли. — Шунката и беконът пак ще си идват от прасетата, които не са очовечени.

— Ще бъде политически некоректно — предсказа Джазмин. — Как ще оправдаеш яденето на шунка и бекон, когато децата ти ходят на училище с умни прасета и ги канят на гости?

— Това никога няма да стане — отсече „Ти“.

— Няма — подкрепи го Арвин.

— Ще стане това — продължи Джазмин, — че тези идиоти, дето си играят с човешките гени, ще направят някоя глупост и ще ни изтрепят.

Нито един от четиримата шофьори не възрази. Не възрази и Били.

Златният зъб обаче смяташе, че учените са измислили някакво предназначение на човешките прасета.

— Няма да хвърлят милиони долари само за удоволствие, не са такива хора.

— Точно такива са — възрази Джазмин. — За тях парите не значат нищо, нали не са техни.

— На данъкоплатците като теб и мен са — рече Кърли.

Били се включи с една-две реплики, но предпочиташе да слуша. Беше свикнал с ритъма на тези разговори и по някакъв особен начин те го сгряваха.

Кафето беше гъсто. Паят имаше чуден лимонов вкус и бе покрит с белтъчен крем. Не можеше да се начуди на спокойствието, което го бе обзело. Седеше си и си слушаше.

— Ако ще говорим за прахосване на пари — поде Златният зъб, — погледнете оная грозотия, дето я строят край пътя.

— Коя — оная срещу бара ли, дето ще я изгорят веднага щом я привършат? — попита Арвин.

— Това е произведение на изкуството — напомни им иронично Джазмин.

— Що за изкуство е това? — възпротиви се „Ти“. — Изкуството не трябва ли да бъде вечно?

— Артистът ще направи милиони от продажбата на рисунките на онова нещо — успокои го Кърли. — Може да ги сложи на безброй стоки.

— Може ли някой сам да се нарече артист? — попита Златният зъб. — Не трябва ли да издържи някакъв изпит?

— Той се представя за специален тип артист — каза Кърли.

— Специален като задника ми — присмя се Арвин.

— Скъпи — обърна се Джазмин към него, — не искам да те обидя, но твоят дебел задник хич не ми се вижда специален.

— Той се представя за творец на представлението, на пърформанса.

— Какво значи това?

— Ами аз го разбирам като изкуство, което не трае — каза Кърли. — Създават го, за да се постигне нещо, и като го постигне, край.

— С какво ще пълнят музеите след сто години? — замисли се „Ти“. — С празно място?

— Няма да има музеи — успокои го Джазмин. — Музеите са за хора, а хора няма да има. Само очовечени прасета.

Били беше като вкаменен. Държеше чашата с кафето до устните си, устата му бе отворена, но не можеше да пие.

— Скъпи, не ти ли харесва кафето? — разтревожи се Джазмин.

— Напротив, много е хубаво. Искам още едно. Сервирате ли го в големи чаши?

— Предлагаме тройно кафе в голяма пластмасова чаша. Наричаме го „Яката глътка“.

— Дай ми една — поръча Били.