Дийн Кунц
Ускорение (11)

Глава 11

Викторианската къща имаше викторианско преддверие с тъмен дървен под. Облицован с дървени панели коридор водеше към задната част на постройката, а към горния етаж имаше стълбище.

На една от стените беше залепен лист хартия с нарисувана ръка, приличаща на тази на Мики Маус — дебел палец, три пръста и гривничка на китката, която подсказваше, че носи ръкавица. Два от пръстите бяха сгънати. Палецът и показалецът образуваха пистолет, насочен към стълбите.

Били веднага разбра значението на знака, но за момента реши да го игнорира. Остави предната врата отворена за всеки случай, ако му се наложеше да се измъкне бързо.

Вдигнал револвера към тавана, той мина под арката и стигна до лявата част на преддверието. Всекидневната изглеждаше същата, както преди десет години, когато госпожа Олсен беше жива. Лани не го използваше много. Същото се отнасяше и за трапезарията. Лани се хранеше предимно в кухнята или пред телевизора.

На стената в коридора беше залепена друга ръка на анимационен герой, сочеща към преддверието и стълбището, обратно на посоката, в която той се движеше.

Макар че телевизорът не работеше, в газовата камина играеха пламъци, а фалшивите въглени грееха като истински насред купчината изкуствена пепел.

На кухненската маса стоеше бутилка „Бакарди“, двулитрова пластмасова бутилка кока-кола и кофичка с лед. Върху чиния до кока-колата блестеше малък нож с назъбено острие и зелен лимон, от който бяха отрязани няколко резена. До чинията имаше висока чаша, чието стъкло беше изпотено, наполовина пълна с тъмна течност. В нея плуваха кръгче лимон и късчета топящ се лед.

След като беше откраднал първата бележка от кухнята на Били и я беше унищожил заедно с втората, за да запази работата си и надеждата да се пенсионира, Лани се бе опитал да удави чувството си за вина в ром с кока-кола. Ако бутилките с кока-кола и Бакарди отначало са били пълни, трябва да е отбелязал значителен прогрес към състоянието на опиянение, достатъчно да замъгли паметта и съзнанието му до сутринта.

Вратата на килера беше затворена. Макар Били да се съмняваше, че психопатът се крие сред консервите, не можеше да не провери. Притисна дясната си ръка плътно до тялото си и насочи револвера пред себе си, след което бързо отвори вратата с лявата ръка. В килера нямаше никого.

От едно чекмедже в кухнята Били извади чиста кърпа за подсушаване на чиниите. С нея избърса металната дръжка на чекмеджето и бравата на вратата на килера, мушна единия ъгъл на кърпата в колана си и я остави да виси, както правят барманите.

На един от плотовете, близо до печката, лежаха портмонето на Лани, ключовете му за колата, няколко монети и мобилният му телефон. Тук беше и служебният му 9-милиметров пистолет, с кобура „Уилсън Комбат“.

Били взе мобилния телефон, включи го и избра гласовата поща. Единственото съобщение беше онова, което той самият бе оставил. Били е, вкъщи съм. Какво, по дяволите, си направил? Обади се веднага.

Били го изтри. Може би бе грешка, но не виждаше как то би му помогнало да докаже невинността си. Тъкмо обратното, щеше да стане ясно, че е очаквал да види Лани вечерта и че му се е ядосал. Което би го превърнало в заподозрян.

Беше си мислил за оставеното съобщение, докато караше към църквата и когато после прекосяваше поляната. Най-разумно изглеждаше да го изтрие, особено ако намереше онова, което очакваше на втория етаж.

Той изключи телефона и го избърса с кърпата, за да махне пръстовите отпечатъци, после го остави обратно на плота.

Ако някой го наблюдаваше в този момент, щеше да си каже, че Били притежава страхотно самообладание. В действителност на него му се гадеше от страх и притеснение.

Случаен наблюдател би помислил също, че Били има опит в прикриването на следите от престъпление, предвид вниманието, което отделяше и на най-дребните детайли. Това не беше вярно, но жестоките изпитания, които беше преживял, бяха изострили въображението му и го бяха научили колко опасни могат да бъдат косвените улики.

Преди час, в 1:44, убиецът беше позвънил на Били от тази къща. Телефонната компания щеше да има данни за това обаждане. Може би полицията щеше да го приеме за доказателство, че Били няма как да е бил тук по време на убийството. По-вероятно обаче бе да заподозрат, че той сам се е обадил на свой съучастник в собствената си къща с цел да заблуди следствието. Полицаите винаги подозират всички в най-лошото. Опитът им ги бе научил така.

В момента той не се сещаше какво да прави с данните в телефонната компания и реши да не мисли за това. Имаше по-спешни неща, над които да се съсредоточи. Като например да намери трупа, ако имаше такъв.

Не си струваше да губи време да търси двете бележки от убиеца. Ако не бяха унищожени, вероятно той ги бе намерил на масата или на плота, където лежаха портфейлът, монетите и мобилният телефон на Лани.

От горящата камина в тази топла лятна нощ можеше да се заключи какво е станало с бележките.

За едно от кухненските шкафчета бе залепена друга ръка на анимационен герой, която сочеше към крилатите врати и коридора.

Най-сетне Били беше склонен да тръгне по указания път, но смазващият страх го бе сковал. Това, че имаше оръжие и бе готов да го използва, не му вдъхваше достатъчно кураж да продължи веднага. Не очакваше да срещне откачалника. В известен смисъл убиецът щеше да е по-малко смразяващ от това, което Били очакваше да види.

Ромът го изкушаваше. Трите бутилки Гинес не бяха оказали никакъв ефект. Сърцето му биеше лудо, метаболизмът му бушуваше. Макар че почти не пиеше, напоследък му се налагаше да си напомня този факт толкова често, че вече се съмняваше в него да не е скрит алкохолик, който копнее да излезе наяве.

Смелост да продължи му даваше страхът, че няма да успее да продължи, и съзнанието за последиците, ако предадеше тази ръка карти на психопата.

Били излезе от кухнята и пое по коридора към преддверието. За щастие поне по стълбите не беше тъмно. Имаше осветление както на долната площадка, така и на горната.

Докато се качваше, той се сдържа да не извика Лани по име. Знаеше, че няма да получи отговор, а и гласът му вероятно щеше да му изневери.