Дийн Кунц
Ускорение (74)

Глава 74

Когато се събуди, Били не знаеше къде е. В първия момент, докато премигващият му поглед се рееше по краката на столове и дивани, той реши, че е заспал във фоайето на някой хотел, и се удиви на разбирането на хотелската управа, която го бе оставила на спокойствие.

После спомените се върнаха и го събудиха докрай. Той се хвана с лявата ръка за облегалката на дивана и се опита да се изправи. Това се оказа грешка. Раната от пирона се беше възпалила. Той извика и едва се удържа да не падне.

Иззад завесите денят изглеждаше ослепително ярък. Погледна часовника си и видя, че е 17:02. Беше спал почти десет часа.

Обзе го паника и сърцето му запляска отчаяно с криле. Заради безпричинното си отсъствие от бара сигурно е станал главният заподозрян за изчезването на Валис. После си спомни, че бе поискал още един болничен ден. Никой никъде не го очакваше. И никой не знаеше, че по някакъв начин е свързан с мъртвия артист. Ако полицията търсеше някого, то това бе самият Валис, за да го разпита за съдържанието на бурканите в хола.

Били отиде в кухнята, взе чаша от шкафчето и си наля вода от чешмата. Претърси джобовете на дънките си, намери две таблетки антибиотик и ги изпи с много вода. Изпи и един викодин.

Взе да му се гади, но бързо му мина. Възможно бе взаимодействието на всички тези лекарства да е смъртоносно и той да рухне мъртъв, както си ходи, но поне нямаше опасност да повърне.

Вече не го глождеше подозрението, че някоя улика му е убягнала. Явно е било плод на изтощението. Сега, след като си бе починал, се замисли за предпазните мерки, които бе взел, и реши, че не е пропуснал нищо.

Заключи къщата и върна резервния ключ в дупката на дънера. Отвори задния капак на колата и използва ярката дневна светлина да огледа вътре за кървави петна, останали след Валис. Нищо не се бе просмукало през одеялата, а одеялата бяха заминали във вулканичния тунел заедно с трупа. Били си тръгна от къщата на Олсен с облекчение и сдържан оптимизъм, с растящото чувство за победа.

Поляната пред макета на Валис приличаше на автомобилен магазин, който продаваше полицейски коли. Тълпа от униформени фигури се суетеше около караваната, палатката и макета. Шериф Джон Палмър със сигурност беше сред тях, защото една до друга по шосето бяха наредени коли на телевизионните новинарски екипи.

Били се усети, че не е свалил латексовите ръкавици. Е, нямаше значение. Никой не можеше да го види и да се зачуди защо ги носи.

На паркинга пред бара не бе останало нито едно свободно място. Новината за изчезването на Валис и за неговата страховита колекция бе събрала всички редовни посетители, както и нови клиенти, които имаха по-интересна тема за разговор от прасетата с човешки мозъци. Много добре за Джеки.

Когато наближи и видя къщата си, сърцето на Били трепна. Неговият дом. Артистът беше мъртъв, нямаше нужда да сменя бравите. Отново можеше да се чувства в безопасност и да се радва на уединението.

Влезе в гаража, извади всичко от форда, събра боклука в торба и прибра електрическата отвертка и другите инструменти.

Някъде в неговия дом бяха скрити изобличаващи сувенири — трябваше да се направи последно почистване. Прекрачи прага на кухнята и се остави на инстинкта да го води. Валис не би донесъл ръката на Жизел Уинслоу в буркан с формалдехид. Не можеше да носи такъв неудобен и чуплив съд, когато трябваше да действа бързо и незабелязано. Инстинктът му подсказа най-простия отговор.

Отиде до хладилника и отвори камерата в долната част. Сред кутиите със сладолед и пакетите със замразени недоядени ястия имаше два непознати предмета, увити във фолио. Той ги разгърна на пода. Две ръце, всяка от различна жена. Втората сигурно бе на червенокосото момиче.

Валис бе използвал новото, незалепващо фолио. Производителят щеше да се зарадва, че продуктът му наистина е толкова качествен, колкото се твърдеше в рекламата.

През цялото време, докато увиваше отново ръцете, Били трепереше неудържимо. Мислеше си, че вече е претръпнал на ужаси, но не беше.

Преди да изтече денят, трябваше да изхвърли всичко от камерата. Не вярваше да се е предала някаква зараза, но самата мисъл за това го изпълваше с отвращение. Можеше да се наложи да изхвърли целия хладилник.

Трябваше да махне ръцете от къщата. Не че очакваше полицията да се появи с разрешително за обиск, но искаше ръцете да ги няма. Не му се щеше да ги зарови някъде в двора. В най-добрия случай щеше да сънува кошмари как те разравят гробовете си и се вмъкват в къщата през нощта. Сложи ги в малка хладилна чанта, докато реши какво да прави с тях.

Сети се да извади от портфейла си сгънатата снимка на Ралф Котъл като млад, членската му карта от Американското дружество на скептиците и снимката на червенокосото момиче. Беше запазил тези вещи с мъглявото намерение да обърне хода на нещата и да подхвърли тези улики, за да изобличи изрода. Реши да ги сложи в хладилната чанта при ръцете.

Оставаше телефонът на Лани, но не му се щеше да прибере и него в чантата. Страх го беше, че ръцете ще изчоплят дупки в саваните си от фолио и ще наберат 911. Сложи телефона на кухненската маса.

Занесе хладилната чанта в гаража и я сложи в колата, пред седалката до шофьорската. Излезе и заключи гаража.

Горещият следобед бе превалил. 18:36. Високо над главата му един ястреб направи последния си лов за деня. Били постоя загледан в птицата, която очертаваше все по-големи кръгове, после влезе в къщата с намерението да си вземе много дълъг и много горещ душ.

Историята с женските ръце му бе убила апетита. Идеята да яде вкъщи го отвращаваше. Можеше да се върне да вечеря на станцията, където спираха камионите. Дължеше на сервитьорката Джазмин още по-голям бакшиш от този, който й бе оставил първия път.

Докато отиваше към банята, Били забеляза, че в кабинета му свети. Надникна през вратата и видя, че завесите са спуснати, както ги бе оставил. Не помнеше да е оставил лампата на бюрото светната, но беше бързал да излезе, за да се отърве от трупа на Котъл. Угаси лампата, без да погледне зад бюрото.

Макар че Котъл вече не седеше на тоалетната, Били не можеше да спре да си го представя там. Но това бе единствената му баня и желанието му да вземе душ надделя над погнусата. Горещата вода постепенно стопи болката в мускулите му. Сапунът миришеше великолепно.

Зад завесата на душа на няколко пъти го обзе клаустрофобия и той за малко не повярва, че са му дали ролята на Джанет Лий в римейк на „Психо“, където героят беше от противоположния пол. За щастие не стигна дотам, че малодушно да дръпне завесата. Изкъпа се, без да го намушкат с нож. Запита се докога ще подскача от нерви. Най-вероятно до края на живота си.

След като се избърса и облече, той смени превръзката на челото си.

Отиде в кухнята, отвори една бира и изпи два таблетки обезболяващо. Малко се тревожеше за възпалението в лявата си ръка. Над масата сипа йод в раната от пирона, после намаза нов слой течен бинт.

Навън се здрачаваше. Канеше се да отиде за няколко часа в „Шепнещите борове“. Беше уредил да остане цялата нощ, за да се моли и да бди, но въпреки десетчасовия сън, не вярваше, че ще издържи толкова дълго. Валис беше мъртъв и идването на полунощ не криеше опасност.

Докато пиеше бира на масата, вниманието на Били бе привлечено от микровълновата фурна. Видеокамерата.

През цялото време бе записвала какво прави той на масата. После съобрази, че е записала и как вади ръцете от фризера. Камерата имаше широкоъгълен обектив, но едва ли записът на зловещите му действия бе толкова ясен, че да се използва като доказателство. И все пак…

Той извади стълбата от килера, качи се на нея и отвори шкафчето над микровълновата фурна. Взе да преглежда записа на заден ход и видя себе си на малкия екран как върви заднешком из кухнята. Ъгълът на снимане не позволяваше да се видят отрязаните ръце.

Изведнъж му хрумна да провери дали пък Валис не е идвал в къщата между тръгването на Били предния ден и срещата им в караваната преди изгрев-слънце. Той продължи да връща назад до момента, когато влезе вкъщи малко след 18 часа.

Не бе нужно да продължава чак до предишния ден. В 15:07, докато Били още спеше в къщата на Олсен, се виждаше как някакъв мъж излиза заднешком от хола, минава през кухнята и напуска къщата.

Естествено неканеният гост не бе Валис, защото Валис бе мъртъв.