Дийн Кунц
Ускорение (19)

Глава 19

Джеки О’Хара отговори на мобилния си телефон с реплика, която често използваше, докато беше зад бара.

— С какво мога да ви преметна?

— Шефе, Били е.

— О, Били, знаеш ли за какво се говореше в бара снощи?

— За спорт?

— Ами. Ние не сме спортен бар.

Загледан през кухненския прозорец към поляната, където сърните вече ги нямаше, Били каза:

— Извинявам се.

— Ония, дето ходят в спортните барове — за тях пиенето не значи нищо.

— Само средство да си размътят мозъка.

— Точно така. Със същия успех можеха да пушат марихуана или да се натъпчат с кофеин. Ние не сме спортен бар.

Това Били вече го беше чувал, знаеше какво се очаква да каже.

— За нашите клиенти пиенето е вид церемония.

— Повече от церемония. То е честване, ритуал, едва ли не тайнство. Не за всички, но за повечето. То е причастие.

— Добре, предавам се. За Биг Фут ли се говореше?

— Де да беше. Най-хубавите, най-оживените разговори в бара са за Биг Фут, летящите чинии, изчезналата Атлантида, съдбата на динозаврите…

— … какво има на тъмната страна на Луната — намеси се Били, — чудовището от Лох Нес, Торинската плащаница…

— … призраците, Бермудския триъгълник и другите класически теми — продължи Джеки. — Но това вече не става толкова често.

— Знам — съгласи се Били.

— Говореха за ония професори от Харвард, Йейл и Принстън, учените, които разправят, че ще използват клониране, стволови клетки и генно инженерство, за да създадат супер раса.

— По-умна, по-бърза и по-добра от нас — добави Били.

— Толкова по-добра от нас, че изобщо няма да е човешка. Писали са го в „Тайм“ или „Нюзуик“, със снимка на тия учени — ухилени и горди.

— Това го наричат постчовешкото бъдеще — потвърди Били.

— Какво ще стане с нас, когато дойде това постчовешко време? — попита Джеки. — „Пост“ значи да си обречен. Свръх раса? Тия хора не са ли чували за Хитлер?

— Те се мислят за различни — поясни Били.

— Нямат ли огледала? Някакви идиоти кръстосват човешки с животински гени, за да създадат нови… нови същества. Един от тях иска да създаде прасе с човешки мозък.

— Ама че щуротия.

— Списанието не обяснява защо прасе, сякаш е очевидно защо именно прасе, а не котка, крава или катерица. За бога, Били, не му ли е достатъчно трудно на човешкия мозък в човешко тяло? Що за ад ще бъде да е в тялото на прасе?

— Може би няма да доживеем да го видим — успокои го Били.

— Ако не планираш да умреш утре, ще го видиш. Биг Фут беше къде-къде по-симпатичен. И Бермудският триъгълник, и призраците се ядваха. Ама сега безумието става действителност.

— Да ти кажа за какво се обаждам — смени темата Били. — Няма да мога да дойда на работа днес.

— Какво? Да не си болен? — възкликна Джеки с истинска загриженост в гласа.

— Не ми е добре.

— Не звучиш като настинал.

— Не е настинка. Нещо стомашно е.

— Понякога летните настинки започват така. Вземи си цинкова паста и си сложи в носа. Много помага. Веднага минава от нея.

— Ще си взема.

— Вече е късно за витамин C. Него трябва да го вземаш през цялото време.

— Ще взема цинк. Да не звъня прекалено рано? Ти ли затвори бара снощи?

— Не, тръгнах си в десет часа. С тия приказки за прасета с човешки мозък не можах да издържа повече.

— Значи Стийв Зилис е затворил?

— Да, на него може да се разчита. Съжалявам за ония неща, дето ти казах за него. Ако иска да сече манекени и дини в задния си двор, не ме засяга, нали си върши работата.

Вторник вечер обикновено не беше много оживено по баровете. Ако посетителите оредееха съвсем, Джеки предпочиташе да затвори преди обичайното време в 2 часа сутринта. Отворен бар с малко или без посетители през нощта беше привлекателен за обирджиите и той не искаше да рискува сигурността на служителите си.

— Имаше ли много хора? — попита Били.

— Стийв каза, че след единайсет било все едно е дошъл краят на света. Трябвало да отваря предната врата и да се огледа навън, за да се увери, че барът не е телепортиран на Луната или нещо подобно. Угасил лампите преди полунощ. Слава богу, че няма два вторника в седмицата!

— Хората искат да прекарат поне малко време със семействата си. Това му е проблемът на семейния бар.

— Обичаш да си правиш майтап, а?

— Обикновено не.

— Ако опиташ с цинка в носа и не ти стане по-добре, обади ми се да ти кажа къде другаде да си го сложиш — рече Джеки.

— От теб щеше да излезе много добър свещеник, сериозно говоря.

— Оздравявай по-скоро. На клиентите им е мъчно, като те няма.

— Наистина ли?

— Е, поне не казват, че се радват.

При сегашните обстоятелства навярно само Джеки О’Хара можеше да накара Били Уайлс да се усмихне.

Затвори телефона и погледна часовника си. 10:30. „Партньорът“ щеше да се появи тук след по-малко от половин час. Ако Стийв Зилис беше напуснал бара малко преди полунощ, значи е имал предостатъчно време да отиде до дома на Лани, да го убие и да премести трупа в креслото в спалнята.

Ако Били залагаше на заподозрените като на коне, би дал на Стийв минимален шанс. Но имаше случаи, когато кон с минимален шанс печелеше надбягването.