Дийн Кунц
Ускорение (50)

Глава 50

Лани сякаш знаеше, че го готвят за пътуване по вулканичния отдушник, без опечалени да му отдадат почит, без свещеник, и не позволяваше да го увият.

Понеже не беше застрелян в тази стая, по стените и мебелите нямаше петна от кръв и мозък. Били искаше Лани да изчезне по такъв начин, че да не е ясно какво се е случило, да няма скорошно и упорито разследване, затова гледаше да не цапа.

От шкафа за спално бельо взе купчина хавлиени кърпи. Лани продължаваше да използва праха за пране и омекотителя, които бе използвала Пърл — Били позна характерния свеж аромат. С хавлиите покри подлакътниците и гърба на креслото, в което седеше трупът. Ако от раната в тила още имаше нещо, което да изтече, грижливо застланите кърпи щяха да го попият.

От къщи беше донесъл малка найлонова торба за боклук, каквито се използват в банята. Като избягаше да гледа замъглените, изпъкнали очи, той нахлузи торбата на главата на мъртвеца и я залепи с тиксо около врата му — пак за да не изцапа наоколо.

Макар да знаеше, че никой не може да полудее, докато върши нещо зловещо — ужасът настъпваше след това, — той се запита колко дълго може да пренася мъртъвци, преди лудостта да завладее не само сънищата му, но и будните му часове.

Лани се премести от креслото на платното сравнително лесно, но после отказа да съдейства. Лежеше на пода в седяща поза и краката му не можеха да се изпънат. Вкочанението на мъртвец. Трупът щеше да остане вдървен, докато разлагането не накара тъканите да омекнат. Били нямаше представа колко време ще отнеме това. Шест часа, дванайсет? Не можеше да чака.

Измъчи се, докато увие Лани. От време на време съпротивата на мъртвеца изглеждаше съзнателна и упорита. Крайният резултат беше пакет със странна форма, но добре затворен. Надяваше се въжената дръжка да издържи.

По хавлиите нямаше нито капка кръв. Той ги сгъна и ги сложи обратно в шкафа. Вече не миришеха така приятно, както преди.

Лесно дотътри Лани до стълбите, но да го свали по тях се оказа мъка за ухото. В полуембрионалната си поза трупът се удряше във всяко стъпало, като издаваше звуци като от кокал и пихтия едновременно.

Когато най-сетне стигна до площадката, Били си напомни, че Лани го беше предал, за да запази работата и да може да се пенсионира, и именно затова сега и двамата бяха в това положение. Истината, макар и неизбежна, не направи слизането по стълбите по-малко кошмарно.

Продължи да влачи трупа през коридора, кухнята и по задната веранда — стана лесно. После, слава богу, още няколко стъпала и бяха на двора. Помисли дали да не натовари тялото в колата и да го закара колкото се може по-близо до вулканичния отдушник. Разстоянието обаче не беше голямо и да качи и извади Лани от форда нямаше да му коства по-малко усилия от това, да го завлече до мястото му на вечен покой.

Подобно на нажежена пещ, земята връщаше натрупаната през деня топлина, докато най-сетне от звездите се спусна лек вятър.

Пътят през стръмния двор, високата трева и храсталаците по-нататък се оказа по-дълъг, отколкото си представяше, докато беше на верандата. Заболяха го ръцете, после раменете и вратът. Раните от кукичките, които напоследък не бяха се обаждали, запулсираха, заизгаряха го отново.

По едно време усети, че плаче. Това го изплаши. Не трябваше да се размеква.

Разбра на какво се дължат сълзите. Колкото повече наближаваше отдушника, толкова по-трудно ставаше да гледа на товара си като на уличаващ труп. Неопят и неоплакан, това бе Лани Олсен, синът на добрата жена, която бе отворила сърцето и дома си за едно съсипано психически четиринайсетгодишно момче.

Под светлината на звездите, в очите на Били, които бяха привикнали към мрака, скалите около отдушника все повече заприличваха на черепни кости. Каквото и да имаше пред него, планина от черепи или безкрайна равнина, застлана с тях, той не можеше да се върне, нито пък да съживи Лани. Той беше просто Били Уайлс, добър барман и провалил се писател. У него не се таяха чудеса, само непримирима надежда и сляпо упорство.

И така, под светлината на звездите и дъха на горещия бриз, той стигна до черепа. Без дори да си поеме дъх, Били избута увития труп в дупката. Опрял лице на рамката от червено дърво, той се взираше в бездънния мрак и слушаше шума от дългото падане на трупа — единственият начин да го изпроводи.

Когато настъпи тишина, той затвори очи, за да не вижда мрака долу, и изрече: „Свърши се.“ Естествено, свършена беше само тази задача, а имаше други, някои навярно също толкова неприятни, но по-неприятни — едва ли.

Беше оставил фенерчето и отвертката на земята до отдушника. Сложи капака от червено дърво на мястото му, извади стоманените болтове от джоба си и завинти капака.

Докато стигне обратно до къщата, потта беше измила и последните сълзи от лицето му.

Отиде зад гаража и остави отвертката и фенерчето в колата. Латексовите ръкавици бяха скъсани. Свали ги от ръцете си, натъпка ги в торбата за боклук в колата и сложи нов чифт.

Върна се в къщата и се зае да я прегледа от пода до тавана. Трябваше да се увери, че нито той, нито трупът са оставили следи.

Когато влезе в кухнята, се зачуди какво да прави с рома, кока-колата, нарязания лимон и другите неща по масата. Реши да си даде време да помисли.

Смяташе да започне от спалнята на горния етаж. Тръгна по пътеката с изобразени по нея рози към предната част на къщата. Когато наближи преддверието, неочаквано видя ярка светлина отдясно, отвъд арката, водеща към хола. Внезапно револверът в ръката му се превърна от ненужна тежест в жизненоважен инструмент.

Когато преди това бе обиколил къщата, на път за спалнята да провери дали трупът на Лани си седеше в креслото, Били беше включил само една от лампите в хола. Сега цялата стая беше ярко осветена.

Отпуснат на дивана, с лице към арката, като свидетелство за абсурдността и за неизносването на дрехите втора употреба, седеше Ралф Котъл.