Дийн Кунц
Ускорение (6)

Глава 6

Независимо че никой не бе съобщил за убита блондинка или възрастна жена, Били спря, преди да стигне до колата. Колебаеше се, не му се искаше да прочете бележката. Единственото му желание бе да постои малко при Барбара и да се прибере вкъщи. Не ходеше при нея всеки ден, но все пак често.

Посещенията му в „Шепнещите борове“ бяха един от камъните, на които се градеше простичкият му живот. Той ги очакваше със същото нетърпение, както края на работния ден и заниманията с дърворезба. Ала Били не беше глупав, дори напротив, беше доста интелигентен. Даваше си сметка, че уединението лесно може да се превърне в самота. Границата между умората на саможивия и страха на отшелника е много тясна. А още по-тясна е тази между отшелника и озлобения мизантроп.

Ако измъкнеше бележката изпод чистачката, смачкваше я и я хвърлеше непрочетена, щеше със сигурност да прекрачи първата от тези граници. И вероятно нямаше да има връщане.

Животът не му даваше повечето неща, които той желаеше. Въпреки това по природа Били беше достатъчно разумен да осъзнае, че ако изхвърли бележката, щеше да изхвърли с нея всичко, което го крепеше в момента. Животът му не само щеше да се промени, ами щеше да стане по-зле.

Вглъбен в дилемата си, той не беше чул спирането на патрулната кола. Затова се учуди, когато, след като измъкна бележката, внезапно до него застана Лани Олсен, облечен в униформа.

— Нова бележка — заяви Лани, сякаш я беше очаквал.

Гласът му беше някак дрезгав. Лицето му беше сбърчено от ужас, очите му приличаха на прозорци на свърталище на призраци.

Съдбата бе избрала Били да живее във времена, когато хората отричаха съществуването на отвратителните неща и ги назоваваха с по-неутралното „ужаси“. После ужасите се окачествяваха като престъпления, престъпленията като нарушения, а нарушенията като неприятности. Въпреки това у него се надигна върховно отвращение, преди дори да разбере какво водеше тук Лани Олсен.

— Били, велики боже, Били.

— Какво?

— Потя се, виж!

— Какво? Какво е станало?

— Избива ме пот, а не е толкова горещо.

Внезапно Били се почувства някак омазнен. Обърса с ръка лицето си и погледна дланта си, очаквайки да види полепнала мръсотия. Ръката му обаче изглеждаше чиста.

— Имам нужда от бира — каза Лани. — Две бири. Трябва да седна, да помисля.

— Погледни ме.

Лани отказваше да срещне погледа му. Вниманието му беше приковано в бележката в ръката на Били.

Листчето не беше разтворено, но нещо се разтвори в стомаха на Били, разцъфтя като противно цвете с многобройни тлъсти, мазни венчелистчета. От предчувствието му се повдигаше.

Въпросът не беше какво, а кого и Били го зададе.

Лани облиза устни.

— Жизел Уинслоу.

— Не я познавам.

— Нито пък аз.

— Къде?

— В Напа, била е учителка по английски.

— С руса коса?

— Да.

— И хубава? — предположи Били.

— Била е хубава. Някой я е пребил почти до смърт. Знаел е как да го направи бавно и мъчително.

— Почти до смърт?

— Довършил я е, като я е удушил с чорапогащника й.

Краката на Били се подкосиха и той се подпря на форда. Не можеше да говори.

— Сестра й я намерила преди два часа.

Погледът на Лани беше все така втренчен в сгънатото парче хартия в ръката на Били.

— Отделът на шерифа няма правомощия там — продължи Лани. — Така че случаят е в ръцете на полицията в Напа. Слава богу, поне за това. Ще имам малко време да си поема дъх.

Били си възвърна гласа, макар и дрезгав и неузнаваем.

— В бележката пишеше, че той ще убие учителка, ако не отида в полицията, но аз дойдох при теб.

— Пишеше, че ще я убие, ако не отидеш в полицията и не ги накараш да се намесят.

— Но аз дойдох при теб, опитах се да направя нещо, за бога, нали така?

Лани най-сетне го погледна в очите.

— Да, дойде при мен, но неофициално. Не отиде в полицията, а при приятел, който е полицай.

— И все пак нали дойдох при теб! — Били се сви, като чу отрицанието в гласа си, самооправданието.

Гаденето пропълзя нагоре по вътрешностите му, но той стисна зъби и се опита да го овладее.

— По нищо не личеше, че е сериозно — каза замислено Лани.

— Кое?

— Първата бележка. Звучеше като шега, като тъпа шега. Никой полицай не би допуснал, че заплахата е реална.

— Била ли е омъжена? — попита Били.

Към тях се приближи се една тойота и паркира на двайсетина метра от форда. Те изчакаха мълчаливо шофьора да излезе от колата и да влезе в бара. Никой не би могъл да ги чуе от такова разстояние, но двамата бяха предпазливи.

При отварянето на вратата от бара долетя кънтри музика. От уредбата Алан Джаксън пееше за разбитото си сърце.

— Била ли е омъжена? — повтори Били.

— Коя?

— Жената, коя. Учителката, Жизел Уинслоу.

— Май не. Поне засега не се чува нищо за съпруг. Дай да видя бележката.

Били не го послуша.

— Имала ли е деца?

— Има ли значение?

— Голямо — тросна се Били.

Той усети, че празната му ръка е свита в юмрук. Човекът, който стоеше пред него, беше приятел, доколкото той си разрешаваше да има приятели. И все пак му костваше върховно усилие да отпусне юмрука си.

— За мен е важно, Лани.

— Не знам дали е имала деца. Най-вероятно не. От това, което чух, изглежда, е живяла сама.

От магистралата на два пъти долетя шум от натоварено движение — барабанният гръм на моторите и свистенето на въздуха.

В последвалата тишина Лани се обади умолително:

— Виж, Били, може евентуално да си изпатя.

— Евентуално? — В думата се криеше хумор, но не такъв, че да се разсмееш.

— Никой от отдела не би взел проклетата бележка на сериозно. Но ще кажат, че е трябвало.

— Може би аз трябваше да я взема на сериозно — поправи го Били.

Лани изрази бурно несъгласие:

— Лесно е да се критикува, когато вече знаеш какво е станало. Не говори глупости. Трябва ни обща защита.

— Защита срещу какво?

— Ако нещо стане. Слушай, Били, не държа добра ръка.

— Каква ръка?

— Работното ми досие. Имам няколко отрицателни забележки.

— Какво си направил?

Лани присвиваше очи, когато се обидеше.

— Не съм корумпиран.

— Не съм казал, че си.

— Вече съм на четирийсет и шест, никога не съм взел и стотинка подкуп, и никога няма да взема.

— Добре, знам.

— Нищо не съм направил.

Ядът на Лани навярно беше престорен, защото веднага се изпари. Или пък беше видял нещо потресаващо във въображението си, защото присвитите му очи се разшириха. Той задъвка долната си устна, сякаш тя беше някаква смущаваща мисъл, която можеше да отхапе, изплюе и така завинаги да се отърве от нея. Макар че хвърли поглед към часовника си, Били продължи да чака.

— Да кажем, че понякога ме мързи, защото ми е скучно — продължи Лани. — И може би защото… никога не съм искал да стана полицай.

— Не ми дължиш обяснение — увери го Били.

— Знам, но работата е там, че… независимо дали съм го искал, или не, това е моят живот сега. Това е всичко, което имам. И искам да го запазя. Трябва да прочета тази бележка, Били. Моля те, дай ми я.

Били беше му съчувстваше, но не искаше да даде бележката, овлажнена от потта му. Разгъна я и я прочете.

Ако не отидеш в полицията и не ги накараш да се намесят, ще убия неженен мъж, за когото светът няма особено да тъгува.

Ако пък отидеш в полицията, ще убия млада майка на две деца.

Имаш пет часа да решиш. Изборът е твой.

Били разбра всичко, до най-малката ужасна подробност, и въпреки това я препрочете. После я даде на Лани.

Тревога, ръждата на живота, разяждаше Олсен, докато очите му поглъщаха редовете.

— Тоя е пълен откачалник!

— Трябва да отида в Напа.

— Защо?

— Да предам двете бележки на полицията.

— Чакай, чакай — спря го Лани. — Кой казва, че втората жертва ще е от Напа. Може да е от Сейнт Хелена или Ръдърфорд.

— Или от Ангуин, или от Калистога — вметна Били.

В желанието си да го убеди Лани продължи:

— Или от Юнтвил, Съркъл Оукс или Оуквил. Не знаеш къде. Не знаеш нищо.

— Знам някои неща. Знам кое е правилно.

— Истинските убийци не играят игрички — каза Лани, докато премигваше и пръскаше пот с клепачите си.

— Този обаче играе.

Лани сгъна бележката, пъхна я в горния джоб на униформената си риза и рече:

— Дай ми минутка да помисля.

Били измъкна бележката от джоба на Лани и отсече:

— Мисли, колкото щеш. Аз тръгвам за Напа.

— Не, това не е добра идея. Не трябва така. Не ставай глупав.

— Ако откажа да участвам, това ще е краят на играта му.

— Значи, ще убиеш млада майка на две деца. Без да се замислиш, така ли?

— Ще се престоря, че не съм те чул.

— Тогава ще го повторя. Ще убиеш млада майка на две деца.

Били поклати глава.

— Аз никого няма да убивам.

— Изборът е твой — напомни му Лани. — Нима ще предпочетеш да превърнеш две деца в сирачета?

В лицето на приятеля си, в очите му, Били видя нещо, което не бе виждал никога, нито на масата за покер, нито някъде другаде. Пред него сякаш стоеше непознат.

— Изборът е твой — повтори Лани.

Били не искаше да се карат. Той живееше от по-приветливата страна на линията между саможивеца и отшелника и не искаше да я прекрачва.

Навярно усетил тревогата на приятеля си, Лани смекчи подхода си.

— Моля те само да ми протегнеш ръка. Затъвам.

— За бога, Лани.

— Знам, противно е. Много е противно.

— Не се опитвай повече да ме работиш така. Не ме манипулирай.

— Няма, извинявай. Проблемът е, че шерифът е негодник. Предвид досието ми това му стига да ми вземе значката и да ме уволни, а ми остават само шест години до пенсия.

В очите на Лани имаше отчаяние и нещо още по-лошо, което Били не искаше да определи. Ако продължеше да го гледа, нямаше да стигне до компромис с него. Трябваше да отвърне поглед и да си представи, че говори с онзи Лани, когото познаваше.

— Какво искаш да направя?

Лани усети капитулацията в гласа му и тонът му стана още по-помирителен:

— Няма да съжаляваш, Били. Всичко ще е наред.

— Не съм казал, че ще направя каквото искаш. Просто желая да знам какво е.

— Разбирам и съм ти благодарен за това. Ти си истински приятел. Моля те само за един час, един час да помисля.

Били отмести поглед от бара към напукания асфалт под краката си и отбеляза:

— Няма много време. В първата бележка срокът беше шест часа. Сега е пет.

— Аз те моля само за един. Един-единствен час.

— Той сигурно знае, че свършвам работа в седем и вероятно часовникът вече отброява времето. Значи, до полунощ. После, преди зазоряване ще убие една от двете жертви и с действието или бездействието си ще съм направил избор. Той ще стори каквото иска, но аз не желая да се чувствам виновен, че съм взел решението вместо него.

— Само един час — обеща Лани, — и после отивам при шериф Палмър. Трябва само да измисля как да му го поднеса, за да си спася кожата.

Познат крясък, макар и рядко чуван по тези места, накара Били да вдигне очи към небето. По източния небосвод, подобно бели точки върху сапфир се плъзгаха като хвърчила три чайки. Те рядко долитаха толкова на север от залива Сан Пабло.

— Били, трябват ми бележките да ги покажа на шериф Палмър.

Загледан в чайките, Били отвърна:

— Предпочитам да останат у мен.

— Бележките са веществени доказателства — отбеляза Лани жално. — Онова говедо Палмър ще ми сцепи задника, ако не взема доказателствата на съхранение у мен.

Лятната вечер преваляше и с настъпването на здрача, който винаги кара чайките да кацнат за нощувка някъде край брега, птиците изглеждаха толкова не на място, че приличаха на поличба. Пронизващите им, студени писъци вледениха врата на Били.

— В мен е само бележката, която току-що намерих — каза той.

— Къде е първата? — попита Лани.

— Оставих я в кухнята, до телефона.

Били си помисли дали да не влезе в бара да попита Айви Елджин какво значение можеха да имат птиците.

— Добре тогава — реши Лани. — Дай ми тази. Палмър ще поиска да говори с теб. Тогава ще вземем и другата.

Проблемът беше, че Айви вярваше в способността си да тълкува само по мъртви неща.

Когато видя, че Били се колебае, Лани стана по-настоятелен.

— Погледни ме, за бога. Какво си се зазяпал в птиците? Какво им има?

— Не знам — отвърна Били.

— Какво не знаеш?

— Не знам какво им има. — Били извади неохотно бележката от джоба си и я даде на Лани. — Един час.

— Стига ми. Ще ти се обадя.

Лани се обърна да си тръгне, но Били сложи ръка на рамото му и го спря.

— Как така — ще се обадиш? Нали каза, че ще доведеш Палмър?

— Ще ти се обадя преди това, веднага след като измисля как да извъртя нещата, за да не изляза виновен.

— Да ги извъртиш — повтори Били с отвращение.

В настъпилата тишина кръжащите чайки отлетяха към слънцето на запад.

— Ще ти се обадя да ти кажа какво ще разправям на Палмър, за да не си противоречим. След това ще отида при него.

Били съжали, че му даде бележката, но тя наистина бе доказателство и бе логично Лани да я вземе.

— Къде ще си след един час — в „Шепнещите борове“ ли?

Били поклати глава.

— Ще се отбия там, но само за петнайсет минути. После се прибирам вкъщи. Обади ми се там. Само още едно нещо искам да разбера.

— Срокът е до полунощ, Били, забрави ли? — рече Лани нетърпеливо.

— Откъде знае тоя психар какво съм избрал? Как е разбрал, че съм отишъл при теб, а не в полицията? Как ще разбере какво ще направя през следващите четири и половина часа?

Вместо отговор Лани смръщи лице.

— Освен ако не ме наблюдава — заключи Били.

Лани огледа колите на паркинга, бара и арката на прегърнатите брястове и въздъхна.

— Всичко протичаше толкова гладко.

— Така ли?

— Като река. И изведнъж се появи тоя камък.

— Винаги има камъни.

— Вярно — съгласи се Лани и се отправи към патрулната кола.

Единственото дете на Пърл Олсен имаше вид на човек, претърпял поражение. Раменете му се бяха смъкнали и дъното на панталона му висеше. На Били му се искаше да попита дали всичко е наред между тях, но това щеше да бъде прекалено директно. Не се сещаше как иначе да зададе въпроса.

— Има нещо, което не съм ти казвал, а трябваше.

Лани спря, обърна се към него и го изгледа подозрително.

— През всичките години, докато майка ти беше болна и ти я гледаше, като се отказа от това, което искаше… за това се иска много повече, отколкото за да работиш като полицай.

На Лани, изглежда, му стана неудобно и пак погледна към дърветата.

— Благодаря ти, Били.

Изглеждаше истински трогнат, че саможертвата му беше оценена, ала някакво странно чувство на срам го накара да омаловажи и дори да се присмее над добродетелта си.

— Само че това не ми слага пенсията в джоба.

Били го проследи с поглед как се качва в колата и потегля.

В тишината след изчезналите чайки изнуреният ден се топеше, а хълмовете, поляните и дърветата постепенно привличаха все по-тъмни сенки.

От другата страна на магистралата 12-метровият дървен мъжага се напъваше да се спаси от тежките смазващи колела на индустрията, на бруталната идеология или на модерното изкуство.