Дийн Кунц
Ускорение (71)

Глава 71

Валис влезе. Изглеждаше по-привлекателен от автопортрета на уебстраницата му. Вдигна с усмивка револвера и го огледа.

До креслото, в което Били бе седнал, на малка масичка стоеше друга японска бронзова фигура от епохата Мейджи: дебело усмихнато куче водеше на верижка костенурка.

Валис се приближи с оръжието. Подобно на Айви Елджин той се движеше грациозно като танцьор, сякаш земното притегляне не беше в състояние да държи подметките на обувките му прилепени към пода.

Гъстата му, черна като въглен коса бе прошарена по слепоочията. Усмивката му бе заразителна. Сивите му очи бяха блестящи, ясни и гледаха открито. Имаше излъчването на кинозвезда. Самочувствието на крал. Спокойствието на монах.

Застана пред креслото и насочи револвера в лицето на Били.

— Това е оръжието.

— Да — потвърди Били.

— С което застреля баща си.

— Да.

— Какво почувства, когато го направи?

Втренчен в дулото, Били отвърна:

— Ужас.

— А когато застреля майка си, Били?

— Почувствах, че постъпвам правилно.

— Смяташе, че е правилно да я застреляш?

— По онова време, в онзи момент, да.

— А по-късно?

— Не бях сигурен.

— Грешното е правилно. Правилното е грешно. Всичко е въпрос на гледна точка, Били.

Били замълча.

За да достигнеш до това, което не си, трябва да минеш по пътя, по който не си.^[1]

— Взирайки се в него над дулото на пистолета, Валис попита:

— Кого мразиш, Били?

— Не мразя никого.

— Добре, така е здравословно. Омразата и любовта изтощават разума, размътват мисълта.

— Много ми харесват бронзовите фигури — смени темата Били.

— Чудесни са, нали? Можеш да се любуваш на формата, структурата, на невероятното майсторство на твореца, дори да не даваш пукната пара за философията, която стои зад тях.

— Особено рибите — добави Били.

— Защо точно рибите?

— Заради илюзията за движение, за скорост. Дават усещане за свобода.

— Твоят живот се е точил бавно, Били. Може би си готов да се раздвижиш. Готов ли си за ускорение?

— Не знам.

— Подозирам, че знаеш.

— Готов съм за нещо.

— Ти дойде тук с намерението да извършиш насилие — отбеляза Валис.

Били вдигна ръцете си от облегалките на креслото и се вгледа в латексовите ръкавици. После ги свали.

— Странно ли ти се струва това, Били?

— Много.

— Можеш ли да си представиш какво ще стане след малко?

— Не ясно.

— Вълнува ли те, Били?

— Не толкова, колкото очаквах.

Валис изстреля един патрон. Той се заби в широката облегалка на креслото, на пет сантиметра от рамото на Били.

Подсъзнателно Били сигурно бе очаквал този изстрел. Умът му бе нарисувал гарвана на прозореца, неподвижния, безмълвен и наблюдаващ гарван. После се чу гърмежът и той не подскочи, дори не трепна, а продължи да седи, невъзмутимо като медитиращ дзенбудист.

Валис свали пистолета и седна на кресло с лице към Били. Били затвори очи и облегна назад глава.

— Можех да те убия по два начина, без да излизам от спалнята — каза Валис.

Това сигурно беше вярно. Били не се поинтересува как.

— Трябва да си много уморен — предположи Валис.

— Много.

— Как ти е ръката?

— Добре. Пих викодин.

— А челото?

— Идеално.

Били се запита дали очите му се движеха под клепачите, както правеха тези на Барбара, докато сънуваше. Не чувстваше да мърдат.

— Бях планирал трета рана за теб — рече Валис.

— Може ли да почака до другата седмица?

— Голям си веселяк, Били.

— Не се чувствам особено весел.

— А облекчение чувстваш ли?

— М-м-м-м-м.

— Това учудва ли те?

— Да. — Били отвори очи. — А теб?

— Не — отвърна артистът. — Разбрах, че имаш нужния потенциал.

— Кога разбра?

— Когато прочетох разказите ти, още преди да се срещнем. — Валис сложи револвера на масичка до креслото си. — Потенциалът ти личи така ясно върху хартията. А когато проучих живота ти, ми стана още по-ясно.

— Задето застрелях родителите си.

— Не толкова затова, колкото заради загубата на доверие.

— Ясно.

— Без доверие не може да има покой за ума.

— Няма почивка, няма покой — съгласи се Били.

— Без доверие не може да има вяра. Не можеш да вярваш в доброто, в почтеността, в каквото и да било.

— Ти ме разбираш по-добре, отколкото сам се разбирам.

— По-възрастен съм и с повече опит.

— С много повече опит — потвърди Били. — От колко време планираш това представление? Нали не от понеделник, в бара?

— От много седмици. Голямото изкуство изисква подготовка.

— Затова ли прие поръчката за макета, защото аз съм тук, или първо дойде поръчката?

— И двете дойдоха едновременно, по щастлива случайност. Често става така.

— Удивително. И ето ни тук.

— Да, ето ни тук.

— Движение, ускорение, удар — повтори Били обобщението на Валис за стила на тази продукция.

— В светлината на събитията ще трябва да променя описанието на „движение, ускорение, освобождение“.

— Като рибите.

— Да, като рибите. Искаш ли да си свободен, Били?

— Да.

— Аз съм напълно освободен.

— От колко време си…? — попита Били.

— От трийсет и две години. Откакто навърших шестнайсет. Първите ми две убийства бяха за срам. Груба работа. Никакъв контрол. Никаква техника. Никакъв стил.

— А сега…

— Сега се превърнах в този, който съм. Знаеш ли как се казвам?

Били погледна право в сивите, блестящи очи.

— Да — отговори Валис вместо него. — Виждам, че знаеш. Знаеш името ми.

На Били внезапно му хрумна нещо и той се наведе любопитно напред.

— Другите, които работят по макета с теб, и те ли са…?

— И те ли са какво?

— И те ли са… твои предишни успехи?

Валис се усмихна.

— О, не. Никой от тях не е виждал колекцията ми. Хора като теб и мен… ние сме рядкост, Били.

— Вероятно.

— Сигурно имаш страшно много въпроси.

— Може би след като се наспя.

— Ходих до къщата на Олсен преди малко. Изчистил си я без грешка.

Лицето на Били се сви в гримаса.

— Да не си сложил някоя нова улика там?

— Не, не. Знаех, че се приближаваме към този момент. Нямаше нужда да те тормозя повече. Просто обиколих къщата, възхищавайки се на работата на ума ти, на методичността ти.

Били се прозя.

— Косвени улики. Много ме е страх от тях.

— Трябва да си много уморен.

— Грохнал съм.

— Имам само една спалня, но можеш да използваш някой от диваните.

Били поклати глава.

— Удивен съм.

— От кое, от гостоприемството ми ли?

— Не, от това, че съм тук.

— Изкуството преобразява, Били.

— Ще бъда ли на друго мнение, когато се събудя?

— Не — успокои го Валис. — Ти направи избора си.

— Не беше лесно да избера.

— Но така успя да откриеш потенциала си.

— Тези дивани са много чисти, а аз не съм.

— Няма проблеми. Покрити са с препарат срещу петна.

Двамата се надигнаха едновременно от креслата и Били измъкна флакона със сълзотворния газ изпод тениската си. Очевидно изненадан, Валис се опита да извърне лице. Бяха само на три метра един от друг и Били го напръска в очите. Ослепен, Валис се опита да напипа револвера на масичката, но го събори на пода.

Били се шмугна покрай него, грабна оръжието, а Валис размаха ръце, опитвайки се да го намери. Били се приближи към изрода изотзад, цапна го по тила с дръжката на револвера, после още веднъж.

Загубил обичайната си грация, Валис се просна по очи на пода. Били коленичи, за да се увери, че е в безсъзнание. Наистина беше.

Ризата на Валис беше вкарана в панталоните. Били я измъкна, издърпа я над главата му и завърза краищата, за да я превърне в качулка. Целта му не беше да завърже очите на Валис, а да превърже скалпа му, в случай че започне да кърви от удара. Не искаше да остави петна по килима.