Дийн Кунц
Ускорение (20)

Глава 20

На предната веранда имаше два люлеещи се дървени стола с тъмнозелени възглавници. Били не се нуждаеше често от втория стол.

Облечен в бяла тениска и лек памучен панталон, тази сутрин той седеше на стола, който беше по-далеч от стълбите. Седеше, без да мърда и без да се люлее. До него имаше масичка, върху която на подложка стоеше недокосната чаша с кока-кола. Беше я приготвил като реквизит, за да му отвлича вниманието от кутията със солени бисквити. В кутията нямаше друго освен револвера. Единствените три бисквити стояха на купчинка до кутията.

Денят беше окъпан в ярка светлина, ясен и горещ. Времето беше прекалено сухо за лозарите, но на Били не му пречеше. От верандата, между хималайските кедри той виждаше далечната част на пътя, който се изкачваше към къщата му и още нагоре. Нямаше много движение. Някои от колите му бяха познати, но не и собствениците им.

От нажежения от слънцето асфалт се надигаха трепкащи призраци, които витаеха из утрото. В 10:53 в далечината се появи пешеходец. Били не очакваше партньорът да дойде пеша и реши, че това не е човекът, когото чакаше.

Отначало пешеходецът приличаше повече на мираж. Маранята разкривяваше очертанията му и караше образа да трепти, сякаш беше отражение във вода. Понякога изчезваше, после отново се появяваше. Под ярката светлина той изглеждаше висок и слаб, дори неестествено слаб, все едно доскоро беше висял на кръст в полето и бе прогонвал птиците със злобния поглед на очите си, направени от копчета.

Човекът зави по алеята към къщата, прекоси поляната и в 10:58 се озова пред стълбите на верандата.

— Господин Уайлс? — попита той.

— Да.

— Би трябвало да ме очаквате.

Гласът му беше груб и дрезгав като на човек, който е мариновал ларинкса си в уиски, а после го е опушвал с години на цигарен дим.

— Името? — попита Били.

— Ралф Котъл, господине.

Били не беше очаквал да му отговорят. Ако човекът се криеше под фалшиво име, можеше да използва нещо обичайно като Джон Смит. Ралф Котъл звучеше истинско.

Котъл беше толкова слаб, колкото изглеждаше отдалече насред маранята, но не толкова висок. Тънкият му като клечка врат изглеждаше сякаш ще се счупи под тежестта на главата му. Беше обут в бели обувки за тенис, почернели от носене и мръсотия. Кафявият му летен костюм беше на места като нов, но протрит по ръбовете на ръкавите. Стоеше на тялото му „елегантно“ като на закачалка. Ризата от полиестер беше негладена, с лекета и липсващо копче. Това бяха дрехи, купувани от вехтошар, от най-евтината му стока, и бяха носени дълго след това.

— Господин Уайлс, може ли да дойда на сянка?

Застанал пред стълбите, Котъл изглеждаше сякаш ще се строполи под тежестта на слънцето. Видът му беше прекалено хилав, за да е застрашителен, но човек никога не знае.

— Има стол — покани го Били.

— Благодаря ви, господине. Много сте любезен.

Нервите на Били се изопнаха, когато Котъл се качи по стълбите, но се поотпуснаха, щом той се настани на другия люлеещ се стол. Котъл не се залюля, сякаш да накара стола да помръдне беше непосилна задача.

— Имате ли нещо против да изпуша една цигара, господине? — попита той.

— Да, имам против.

— Разбирам. Гаден навик е.

От вътрешния джоб на сакото си Котъл извади половинлитрово шише „Сийграм“ и отви капачката. Кокалестите му ръце трепереха. Не поиска разрешение да пие. Направо си дръпна едно хубаво.

Явно имаше достатъчно контрол над никотиновите си мераци, за да остане учтив. Пиячката обаче му съобщаваше кога има нужда от нея и той не можеше да не се подчини на течния й глас.

Били подозираше, че в другите джобове имаше и други бутилки, както и цигари и кибрит, а най-вероятно и някоя и друга ръчно навита цигара с дрога. Това обясняваше защо Котъл носеше костюм в лятната горещина. Не беше просто дреха, а средство за транспортиране на множеството му пороци.

Цветът на лицето му не се промени от питието. Кожата му вече беше потъмняла от дълго излагане на слънцето и почервеняла от гъстата мрежа спукани капиляри.

— Колко вървя пеша? — попита Били.

— Само от главния път дотук. Дотам отидох на стоп.

Явно Били изглеждаше скептичен, защото Котъл добави:

— Много хора ме познават тук. Знаят, че не съм опасен. Неугледен съм, но не съм мръсен.

Действително, русата му коса изглеждаше чиста, макар и несресана. Беше и избръснат. Кожата му бе достатъчно загрубяла, за да устои на порязване от бръснач дори в такива треперещи ръце.

Трудно беше да се определи възрастта му. Можеше да е на четирийсет или шейсет, но не на трийсет или седемдесет.

— Той е много лош човек, господин Уайлс.

— Кой?

— Онзи, дето ме изпрати.

— Ти си му партньор.

— Точно толкова, колкото съм и маймуна.

— Партньор, така те нарече той.

— Приличам ли на маймуна?

— Как се казва?

— Не знам. И не искам да знам.

— Как изглежда?

— Не съм му видял лицето. И се надявам никога да не го видя.

— Маска за ски ли носеше? — предположи Били.

— Да, господине. И очите, които гледаха през нея, бяха студени като на змия. — Гласът му се разтрепери в такт с ръцете му, докато отново вдигаше бутилката към устата си.

— Какъв цвят бяха очите му? — попита Били.

— Изглеждаха жълти като жълтък на яйце, но това беше заради отражението на лампата.

Били си спомни срещата на църковния паркинг и каза:

— Осветлението беше твърде слабо, за да видя цвята… само някакъв горещ блясък.

— Аз не съм лош човек, господин Уайлс. Не съм като него. Просто съм слаб.

— Защо дойде?

— Отчасти заради парите. Той ми плати сто и четирийсет долара, всичките в банкноти от по десет.

— Сто и четирийсет? Той ти предложи сто, а ти се спазари за сто и четирийсет?

— Не, господине. Това е точната сума, която той предложи. Каза, че дава по десет долара за всяка година от вашата невинност, господин Уайлс.

Били се втренчи в него мълчаливо.

Някога очите на Ралф Котъл може би са били яркосини. Може би бяха избелели от алкохола, защото бяха най-бледите сини очи, които Били бе виждал — бледосини като небето на голяма надморска височина, където атмосферата е толкова разредена, че не може да създаде ярки цветове, където празнотата отвъд почти не може да се скрие.

Не след дълго Котъл отклони поглед от очите на Били и загледа двора, дърветата, пътя.

— Знаеш ли какво значи това? Моите четиринайсет години невинност?

— Не, господине. И не е моя работа. Той просто искаше на всяка цена да ви предам това.

— Каза, че парите са една от причините. Коя е другата?

— Щеше да ме убие, ако не бях дошъл при вас.

— С това ли те заплаши?

— Той не заплашва, господин Уайлс.

— Звучи като заплаха.

— Той казва какво ще стане и на човек му е ясно, че ще стане. Или идвам при вас, или умирам. При това не от лека смърт, а от много тежка.

— Знаеш ли какво е направил? — попита Били.

— Не, господине. И не ми казвайте.

— Вече сме двама, които знаем, че той съществува. Единият може да подкрепи твърденията на другия.

— Въобще не разправяйте такива неща.

— Не виждаш ли, че е допуснал грешка?

— Бих искал аз да съм му грешката — заяви Котъл, — но не съм. Надценявате ме, не бива.

— Трябва да го спрем — настоя Били.

— Няма да съм аз този, дето ще го спре. Не съм герой. Не ми казвайте какво е направил, не смейте.

— Защо да не кажа?

— Това си е вашият свят, не моят.

— Светът е един.

— Не, господине. Има милиарди светове. Моят е различен от вашия и така ще си остане.

— Двамата седим заедно на една веранда.

— Не, господине. Тя изглежда като една веранда, но всъщност са две. Знаете, че е така. Виждам го.

— Какво виждаш?

— Че сте малко като мен.

Смразен, Били възрази:

— Нищо не виждаш. Дори не ме поглеждаш.

Ралф Котъл отново погледна Били в очите.

— Видяхте ли буркана с лицето на жената, дето прилича на медуза?

Разговорът изведнъж пое в някаква странна посока.

— Каква жена?

Котъл пак дръпна яко от бутилката.

— Той каза, че я държи в буркана от три години.

— В буркан? Престани да се наливаш с тая отрова, Ралф. Говориш безсмислици.

Котъл затвори очи и лицето му се сви в гримаса, сякаш виждаше това, което описваше.

— Двулитров буркан, може и по-голям да е, с широко гърло. Той сменя формалдехида редовно, за да не се размъти.

Небето над верандата беше кристалночисто. Високо горе кръжеше самотен ястреб, който се открояваше ясно като сянка.

— Лицето често се свива — продължи Котъл, — така че в началото не прилича на лице. Прилича на нещо морско — хем свито, хем издуто. После той разклаща леко буркана, така че да разбърка съдържанието, и лицето… се отваря като цвете.

Тревата на поляната е нежна и зелена, а по-нататък, където само природата се грижи за нея, става по-висока и златиста. Двата вида трева излъчват свой собствен аромат, всеки посвоему свеж и приятен.

— Първо разпознаваш ухо — продължи Ралф Котъл. — Ушите са закачени за лицето и хрущялът им придава форма. В носа също има хрущял, но не си е запазил съвсем формата. Носът стои като буца.

От блестящите висоти ястребът се спусна надолу и започна да кръжи все по-ниско, кръгът на летенето му се стесняваше, описваните от него спирали бяха тихи и хармонични.

— Устните са пълни, но устата е само дупка, очите — също. Няма коса, защото е изрязал лицето от ухо до ухо и от върха на челото до дъното на брадичката. Не си личи, че е женско, а не мъжко лице. Той твърди, че била хубава, но в буркана не виждаш хубост.

— Това е номер, маска от латекс — рече Били.

— О, не, истинско е. Истинско е като смъртоносен рак. Той каза, че било второто действие на едно от най-добрите му представления.

— Представления ли?

— Той има четири нейни снимки. На първата е жива. После мъртва. На третата лицето й е отчасти забелено. На четвъртата главата и косата й са там, но меките тъкани на лицето ги няма, има само кокали, ухилен череп.

Както кръжеше плавно, ястребът изведнъж се стрелна към високата трева.

Бутилката напомни на Ралф Котъл, че има нужда да се подкрепи, и той отново отпи, за да даде опора на рухващия си кураж.

След изпълнена с алкохолни пари въздишка той продължи:

— На първия портрет, като жива, може да е била хубава, както твърди той. Не може да се каже, защото… тя е в ужас. Погрозняла е от ужас.

Високата трева, замряла досега под спойващата жега, се размърда за кратко в една точка, където перата удариха стъблата.

— Лицето на този първи портрет — рече Котъл — изглежда по-зле от онова в буркана. Много по-зле.

Ястребът изхвръкна от тревата и се издигна към небесата. Ноктите му стискаха нещо дребно, навярно полска мишка, която се бореше ужасено, или пък не. От такова разстояние не можеше да се каже със сигурност.

Гласът на Котъл беше като пила, стържеща по старинно дърво.

— Ако не направя точно каквото иска, той обеща да сложи и моето лице в буркан. И докато го изтръгва, ще ме държи жив и в съзнание.

В светлото прозрачно небе издигащият се ястреб отново стана черен и открояващ се като сянка. Крилата му разсичаха блестящия въздух, горещите струи бяха като кристалночистите води на река, по която той плуваше.

Смаляваше се, докато накрая изчезна, след като бе убил само онова, необходимо за оцеляването му.