Дийн Кунц
Ускорение (24)

Глава 24

Три пеперуди, въздушни гейши, долетяха, танцувайки, от окъпания в слънце простор под сянката на верандата. Копринените им кимона се разперваха, свиваха и пак се разперваха, създавайки върхушка от цветове, свенливи като лица, скрити зад ръчно боядисани ветрила. После бързо се върнаха насред ярката светлина, откъдето бяха дошли. Представление.

Може би именно тази дума характеризираше убиеца и чрез нея щеше да се намери обяснение за действията му. Ако Били успееше да разбере какво значи тя, щеше да открие ахилесовата му пета. Според Ралф Котъл психарят беше нарекъл убийството на жена и одирането на лицето й „второто действие“ на едно от „най-добрите му представления“.

Били погрешно бе решил, че за откачалника убийството е предимно вълнуваща игра. Спортът може да играеше някаква роля, но изкривеното чувство за удоволствие далеч не представляваше единственият му, нито дори главният му мотив.

Били не знаеше как да тълкува думата представление. Може би за този бог на отмъщението светът беше сцена, действителността беше илюзия, а смисълът на съществуването — лукавството. Как чрез тази интерпретация да обясни поведението на убиеца, или да го предскаже, Били не знаеше.

Не трябваше да мисли за него като за бог на отмъщението. Богът е враг, който не може да бъде надвит. По-подходяща бе думата противник. Били не беше загубил надежда.

Тъй като предната врата беше отворена, звънът на телефона щеше да се чуе на верандата. Още не беше позвънил.

Докато се люлееше леко на стола, не за да затрудни стрелеца, а за да прикрие тревожността си и да не достави на убиеца това удоволствие, Били се вгледа внимателно в най-близкия от калифорнийските дъбове, а после и в съседния до него. Те бяха грамадни стари дървета с широки корони. Стволовете и клоните им се чернееха под палещото слънце. Сенчестите им клони можеха да послужат като платформа за снайперист и триножник за пушката му.

Двете най-близки къщи надолу по склона, едната от същата страна на пътя, а втората — от другата, попадаха в обхвата от километър. Ако стопаните ги нямаше, психарят може би беше проникнал в някоя от тях и сега го наблюдаваше от някой прозорец на горния етаж.

Представление. Били не се сещаше за друг свой познат, на когото тази дума да отиваше повече, отколкото на Стийв Зилис. За Стийв барът бе сцена.

Ала възможно ли бе един жесток сериен убиец с вкус към осакатяването да има такова първосигнално чувство за хумор и такава детинска представа за театър, че да се забавлява, като изстрелва фъстъци от носа си, връзва на възел вишневи дръжки и разказва вицове за тъпи блондинки?

На няколко пъти Били погледна към часовника си върху парапета. Три минути чакане беше нормално, дори четири. Пет минути обаче бяха твърде много. Той се надигна да стане от стола, но в главата си чу гласа на Котъл: Не можеш да решаваш вместо мен! Тежестта на отговорността го накара да седне обратно на стола.

Понеже Били беше задържал Котъл на верандата по-дълго от петминутния срок, откачалникът можеше да им го връща, като ги караше да чакат, за да им изопне нервите, да ги научи да не си позволяват волности с шефа.

Тази мисъл успокои Били за минута. После му хрумна нещо по-ужасно. Това че Котъл не беше влязъл в къщата точно след изтичането на срока, че Били беше го задържал две-три минути, може би бе изтълкувано от убиеца като отказ Били да избере жертва, което беше самата истина. Тогава вероятно психарят беше сметнал, че няма смисъл да се обажда на Ралф Котъл. Грабнал си е пушката и е напуснал гората или някоя от съседните къщи. Ако беше избрал жертва, преди да чуе отговора на Били, което със сигурност беше така, може би бързаше да изпълни плановете си.

Сред познатите на Били най-важният човек в живота му, беше, разбира се, Барбара, която лежеше безпомощна в „Шепнещите борове“. Макар да нямаше знания и опит, които да оправдаят убедеността му, Били чувстваше, че това бе едва първото от трите действия на тази странна драма. Откаченият му противник далеч не беше готов да приключи с представлението, следователно Барбара не беше в непосредствена опасност.

Ако чудовището знаеше нещо за този, когото измъчваше, а той явно знаеше много за него, щеше да му е ясно, че смъртта на Барбара моментално ще накара Били да спре да се бори. Съпротивата бе основен елемент на драмата. Конфликтът. Без Били нямаше да има второ действие.

Трябваше да вземе мерки за сигурността на Барбара. Въпросът беше как. За щастие той имаше време за размисъл. Ако грешеше, ако беше ред на Барбара, този свят щеше да се превърне в краткотрайно и жестоко чистилище, от което той бързо щеше да се озове в Ада.

Откакто Котъл влезе вътре, бяха изминали седем минути, дори повече. Били стана от стола. Краката му бяха отмалели. Измъкна револвера от кутията за бисквити.

Нямаше значение, че пияницата ще го види. На прага на отворената врата Били извика:

— Котъл?

Не получи отговор и отново извика:

— По дяволите, Котъл!

Влезе в къщата, прекоси хола и стигна до кухнята. Ралф Котъл го нямаше. Задната врата беше отворена, а Били знаеше, че я беше затворил и заключил. Излезе на задната веранда. Котъл го нямаше нито там, нито на двора. Беше изчезнал.

Телефонът не беше позвънил, а Котъл беше изчезнал. Може би бе сметнал, че убиецът не се обажда, защото е решил, че не си е свършил работата. Може да го е обзел ужас и да е побягнал.

Били се върна в къщата, затвори вратата зад себе си и огледа внимателно кухнята, като търсеше нещо не наред. Нямаше никаква представа какво. Всичко изглеждаше така, както го бе оставил, както трябваше да бъде.

Несигурността обаче отстъпи място на предчувствието за нещо лошо и предчувствието се превърна в подозрение. Котъл сигурно бе взел нещо, оставил нещо, направил нещо.

Били се отправи към хола, после към кабинета и не намери нищо необичайно. В банята обаче намери Ралф Котъл. Мъртъв.