Дийн Кунц
Ускорение (56)

Глава 56

Бързи крилати създания, може би прилепи, закусващи с молци в първия час на четвъртък сутринта, се спуснаха ниско над двора, минаха покрай Били и полетяха нагоре. Той проследи звука в мрака и погледът му срещна тънкия сребрист сърп на Луната. Виждала се е в небето и преди, докато е пътувала на запад, но до този момент Били не бе забелязал крехкия полумесец. Не че имаше нещо чудно в това. Откакто бе паднала нощта, не му бе останало време да гледа към небето, вниманието му бе приковано към черната земя.

Не беше лесно да влачи Ралф Котъл през стръмния двор до храсталаците — трупът беше увит в одеяло, защото Били не можа да намери платно. Вързопът беше завързан с трите вратовръзки на Лани, мъртвешки вцепенените крайниците стърчаха.

Котъл беше заявил, че не е герой, и си беше умрял като страхливец. Въпреки жалкото си съществование, беше искал да живее, защото не знаел дали има друго след това. Не можеше да си представи да го чака нещо по-добро, към което да се стреми или което да приеме. В момента, когато бяха забили ножа между ребрата му и сърцето му бе спряло, той вероятно бе разбрал, че от живота може да избяга, но не и от смъртта.

Били изпитваше известно съчувствие дори към този човек, чието отчаяние беше по-страшно и от неговото собствено, чийто потенциал се бе оказал по-ограничен. Така, когато бодливите храсти раздраха мекото одеяло и стана трудно да влачи трупа, той го метна на рамо без погнуса и без недоволство. Залиташе под тежестта, но не падна. Беше дошъл да вдигне капака преди няколко минути. Отвореният тунел чакаше.

Котъл беше казал, че има не един, а милиарди светове, че неговият свят е различен от този на Били. Независимо дали това бе вярно, или не, тук световете им се сливаха.

Вързопът полетя надолу. Удари се някъде, търколи се и полетя в мрака, от пустото в празното. Настъпи тишина — знак, че скептикът е достигнал мястото на вечния си покой, при добрия син и непознатото момиче. Били постави капака обратно на мястото му, освети го с фенерчето да се увери, че е добре наместен, и го завинти отново. Пожела си никога повече да не види това място. Въпреки това подозираше, че ще му се наложи да се върне.

Когато си тръгна от къщата на Олсен, не знаеше накъде да кара. Трябваше да се изправи лице в лице със Стийв Зилис, но не веднага, по-късно. Първо трябваше да се подготви.

В миналото, преди да тръгнат на война, бойците са ходели на църква, за да се подготвят духовно, интелектуално и емоционално. При тамяна, свещите и смирението, което им е внушавала сянката на Спасителя. В онези дни всяка църква е била отворена денонощно и е предлагала убежище на всеки, без да поставя условия.

Времената се бяха променили. Сега повечето църкви имаха работно време и ги заключваха дълго преди полунощ. Някои не предлагаха неограничено дълго убежище заради разходите за отопление и осветление. Бюджетът беше по-важен от мисията. Други биваха осквернявани от вандали, които драскаха по стените, както и от неверници, които в израз на подигравка се съвкупяваха край църквата и зарязваха там използваните презервативите.

В далечните времена на необуздана омраза на подобна липса на толерантност се е противодействало с решителност, с поучения и с внушаване на разкаяние. Сега църковните деятели бяха единодушни, че ключалките и алармените системи са по-ефективни от някогашните по-леки мерки.

Вместо да обикаля от църква на църква, да чука на вратите им само за да се окаже, че дават убежище само след предварително записване, Били се отправи натам, където днес отиват онези, които имат нужда да поразмишляват след полунощ — спирката за камиони.

Понеже през окръга не минаваха междущатски пътища, станцията край магистрала номер 29 беше скромна в сравнение със стандартите на веригата „Малка Америка“, чиито спирки за камиони бяха с размерите на малки градчета. Въпреки това тя разполагаше с колони за бензин, осветени като да грееше слънце, магазин, душове, достъп до интернет и денонощно заведение за бързо хранене, което предлагаше всевъзможни пържени храни и толкова силно кафе, че да ти се изправи косата.

Били не искаше нито кафе, нито холестерол. Нуждаеше се от суетнята на търговския обект, подчинен на рационалното, за да може да компенсира ирационалността на това, което му се случваше. На такова оживено място не рискуваше да го нападнат.

Паркира пред заведението, под една лампа, която светеше толкова силно, че можеше да се чете на светлината, минаваща през предното стъкло. Извади от жабката пакет с мокри кърпи и си изчисти ръцете. Кърпите бяха предназначени за избърсване след ядене на хамбургери и пържени картофки в „Макдоналдс“, а не за стерилизация след изхвърляне на трупове. Но Били не беше нито в състояние, нито в настроение да капризничи.

Лявата му ръка гореше и беше леко вдървена. Той я размърда внимателно. Заради викодина не изпитваше болка, но това не беше непременно добър знак. Ако състоянието му се влошеше, без той да разбере, в критичния момент нямаше да има сили да стиска с лявата си ръка. С малко пепси глътна още две таблетки антибиотик. Умерената доза кофеин можеше донякъде да компенсира липсата на сън, но при превишаване криеше риск от превъзбуда. Все пак той изпи още една таблетка.

Откакто бе изял шоколадовите и фъстъчените блокчета, бяха минали много часове на бурна дейност. Той изяде по още едно блокче от всеки вид. Докато ядеше, си мислеше за Стийв Зилис — главният му заподозрян. Единственият му заподозрян.

Уликите срещу Зилис бяха много, но всичките косвени. Това не означаваше, че подозренията към него са неоснователни. Повече от половината от присъдите се базираха на убедително преплетени косвени улики, а само под един процент бяха несправедливи.

Убийците не бяха толкова любезни, че да оставят преки доказателства на местопрестъплението. При днешните възможности за ДНК-анализ всеки престъпник, който имаше телевизор, можеше да научи как да направи така, че да не го уличат.

Всичко обаче — от антибиотиците до креолската музика — си имаше своите недостатъци и Били добре знаеше колко опасни могат да бъдат косвените улики.

Той си напомни, че някога проблемът не беше в уликите, а в Джон Палмър, настоящия шериф, който едно време бе амбициозен млад лейтенант, борещ се да го направят капитан.

В нощта, когато Били сам се направи сирак, истината беше ужасна, но пределно ясна и лесна за установяване.