Дийн Кунц
Ускорение (10)

Глава 10

Силуетът на църквата се очертаваше изящно насред дъбовете, под светлината на звездите. Тя се намираше на главния път, на около половин километър от отбивката за къщата на Лани Олсен.

Били се насочи към югозападния ъгъл на паркинга. Спря в сянката на масивен калифорнийски дъб, изключи фаровете и угаси мотора.

Под червените керемидени покриви се издигаха живописни гипсови стени, бели като тебешир, с декоративни подпори. В една ниша на камбанарията стоеше статуя на божията майка, разтворила ръце към страдащото човечество.

Всяко бебе, кръстено тук, сякаш бе предопределено да стане светец. Всеки брак, сключен на това място, обещаваше щастие за цял живот, независимо от характерите на младоженеца и младоженката.

Естествено Били носеше пистолет. Макар да беше стар, купен отдавна, той вършеше работа. Били го беше чистил и съхранявал както трябва. Пазеше и кутия с 38-милиметрови патрони. По тях също нямаше следи от корозия.

Когато извади оръжието от кутията, в която го държеше, то му се стори по-тежко, отколкото си спомняше. И сега, когато го вдигна от седалката до себе си, му се стори тежко. Теглото на този „Смит & Уесън“ беше едва килограм, но може би допълнителната тежест, която усещаше, се дължеше на историята му.

Били излезе от форда и заключи вратите.

По магистралата премина самотна кола. Били остана поне на двадесет и пет метра от светлината на фаровете.

Жилището на енорийския пастор се намираше от другата страна на църквата. Дори да страдаше от безсъние, свещеникът не би могъл да чуе шума от колата на Били.

Мина под короната на дъба и излезе на една поляна. Тревата беше висока до коляно. През пролетта наклоненото поле се обсипваше с каскади от макове, жълто-червени като вулканична лава. От тях сега не бе останало нищо.

Били спря, за да даде възможност на очите си да привикнат с мрака на безлунната нощ. Стоеше неподвижно и се вслушваше. Въздухът не помръдваше. По пътя не минаваха автомобили. Присъствието му беше накарало щурците и жабите да замлъкнат. Още малко и щеше да чуе трепкането на звездите.

След като очите му се адаптираха към тъмнината, което единствено му даваше увереност, той се отправи нагоре по поляната към напуканата и изровена асфалтова уличка, водеща към къщата на Лани Олсен.

Притесняваше се да не би да има гърмящи змии. В топлите летни нощи като тази те излизаха на лов за полски мишки и зайчета. Той успя да стигне до уличката, без да го ухапят, и сви нагоре по хълма покрай две къщи, потънали в мрак и тишина. В оградения двор на втората тичаше незавързано куче. То не се разлая, а само препускаше напред-назад покрай високите прътове и заскимтя в желанието си да привлече вниманието на Били.

Къщата на Лани се намираше на половин километър от къщата с кучето. Всеки прозорец беше осветен по един или друг начин, светлината хвърляше ярки пламъци по стъклото или позлатяваше пердетата.

Когато влезе в двора, Били клекна до една слива. Виждаше западната част на къщата, където бе входът, и северната й страна.

Възможно беше цялата тази работа да е номер, а номерът да е скроен от Лани. Били нямаше никакви доказателства, че руса учителка е била убита в Напа. Беше повярвал на думите на Лани. Във вестника нямаше репортаж за убийството. Предполагаше се, че е открито късно, и затова не бе отразено в последния брой. Освен това той рядко четеше вестници. Не гледаше и телевизия. Понякога пускаше радиото да чуе прогнозата за времето, докато шофираше, но обикновено слушаше креолска музика и суинг.

От един художник-аниматор можеха да се очакват шеги. Но чувството за хумор на Лани беше потискано от толкова време, че от него не бе останало почти нищо. Ставаше за компания, но не беше кой знае колко забавен.

Били не смяташе да залага живота си, нито дори стотинка на възможността Лани му е погодил номер. Спомни си колко изпотен, тревожен и разстроен беше изглеждал приятелят му предната вечер на паркинга пред бара. На Лани каквото му беше на сърцето, това му беше и на лицето. Ако беше мечтал да стане артист вместо художник и майка му не беше се разболяла от рак, пак щеше да свърши като полицай с проблемно досие.

След като огледа внимателно къщата и се увери, че никой не го наблюдава през някой прозорец, Били пресече поляната, мина край предната веранда и огледа южната страна на къщата. И там прозорците светеха меко.

Заобиколи към задната част, държейки се на разстояние, и видя, че задната врата е отворена. Върху тъмния под на верандата падаше широка ивица светлина, подобна на килим, който кани гостите да прекрачат прага на кухнята.

Такава открита покана навяваше мисълта за капан. Били очакваше да намери Лани Олсен мъртъв вътре.

Ако не отидеш в полицията и не ги накараш да се намесят, ще убия неженен мъж, за когото светът няма да тъгува особено.

На погребението на Лани нямаше да дойдат хиляди опечалени, дори не и сто, макар че имаше кой да тъгува. Не целият свят, но имаше кой.

Когато Били избра да спаси на майката на две деца, той не подозираше, че е осъдил на смърт Лани. Ако беше знаел, може би щеше да избере друго. Бе по-трудно да осъдиш на смърт приятел, отколкото някой непознат. Дори непознатият да е майка на две деца.

Не искаше да мисли за това.

В дъното на задния двор имаше дънер от болен дъб, който беше отсечен преди много време. Диаметърът му беше метър и двайсет, а височината шестдесет сантиметра. В източната част на дънера имаше дупка, издълбана от времето и гниенето. Там бе мушната пластмасова торбичка с резервния ключ за къщата.

Били взе ключа, заобиколи внимателно към предната част на къщата и отново се спотаи под сливата. Никоя от светлините не беше угаснала. Никъде зад прозорците не се виждаше лице, никое перде не помръдваше подозрително.

Част от него искаше да позвъни на 911, да повика помощ и да разкаже всичко. Подозираше обаче, че това би било неразумно. Правилата на тази игра не му бяха ясни и не знаеше какво разбира убиецът под победа. Може би смяташе за забавно да натопи един обикновен барман за двете убийства.

Били вече бе попадал в ролята на заподозрения. Това изпитание го бе променило, и то из основи. Нямаше да позволи да го променят отново. Беше изгубил прекалено голяма част от себе си предишния път.

Той излезе от прикритието на сливата, изкачи тихо предните стъпала и отиде направо до вратата.

Никакви проблеми с ключа. Ключалката не изтрака, пантите не изскърцаха и вратата безшумно се отвори.