Дийн Кунц
Ускорение (28)

Глава 28

Когато Били Уайлс отвори предната врата, пред себе си видя полицай, който стоеше предпазливо на три крачки от прага и малко встрани. Бе отпуснал ръка върху кобура на хълбока си, без да има вид, че е готов да извади оръжието, небрежно, сякаш бе заел съвсем обичайна поза.

Били се бе надявал да му бъде познат. Не беше. На значката пишеше СЕРЖАНТ В. НАПОЛИТИНО. На четирийсет и шест години Лани Олсен бе просто представител на шерифа — същия ранг, както при постъпването му в отдела като млад.

На двайсет и няколко години В. Наполитино вече бе сержант. Имаше спретнат вид, бистър поглед и излъчваше интелигентността и усърдието на човек, който на двайсет и пет ще стане лейтенант, на трийсет — капитан, на четирийсет — майор.

Били би предпочел някой дебел, смачкан, уморен и разочарован екземпляр. Вероятно това бе един от онези дни, когато не трябва да играеш на рулетка, защото всеки път, когато заложиш на черно, ще се падне червено.

— Господин Уайлс?

— Да, аз съм.

— Уилям Уайлс?

— Били, да.

Сержант Наполитино гледаше ту Били, ту хола, който се виждаше зад него. Лицето на полицая беше безизразно. В очите му не се четеше страх или безпокойство, нито дори предпазливост, а само бдителност.

— Господин Уайлс, бихте ли дошли с мен до колата?

Патрулната кола бе паркирана пред къщата.

— Желаете ли да влезете?

— Засега не, господине. Просто елате в колата за минута-две, ако нямате нищо против.

Звучеше почти като молба, но не беше.

— Разбира се — отвърна Били. — Идвам.

Откъм главния път се появи втора патрулна кола, която спря на десет крачки от първата.

Били посегна към бравата, за да затвори входната врата, но сержант Наполитино се обади.

— Защо не я оставите отворена, господине?

В интонацията му не се четеше нито въпрос, нито подкана. Били остави вратата отворена.

Наполитино явно очакваше Били да върви отпред. Били прескочи половинлитровата бутилка и разляното уиски. Макар че локвата бе отпреди поне петнайсет минути, под горещото слънце се бе изпарила по-малко от половината. Насред замрелия въздух верандата смърдеше на уиски.

Били слезе по стълбите и тръгна по поляната. Не се престори, че залита. Не беше достатъчно добър актьор, за да се прави на пиян, и ако се опиташе, нямаше да изглежда автентично. Трябваше да разчита на вонящия си дъх, за да покаже, че е пил, и да придаде правдоподобност на историята, която се канеше да разкаже.

От втората патрулна кола излезе друг полицай. Били го позна — Сам Собиески. Той също бе сержант, може би с пет години по-възрастен от Наполитино. Собиески идваше в бара от време на време, обикновено с жена. Повече го интересуваше храната, отколкото пиенето, и нормата му беше две бири. Били не го познаваше добре. Не бяха приятели, но пак по-добре, отколкото да се оправя с двама непознати.

От поляната Били се обърна и погледна към къщата. Наполитино все още беше на верандата. Сержантът слезе по стъпалата и продължи надолу, без да застава с гръб към отворената врата и прозорците, но и без да изглежда неспокоен.

Той поведе Били и двамата отидоха от другата страна на патрулната кола, която сега се намираше между тях и къщата.

Сержант Собиески се приближи.

— Здравей, Били.

— Как сте, сержант Собиески?

Всички се обръщаха към барманите на малко име. В някои случаи човек можеше да очаква да му отвърнат също така фамилиарно, но не и в този.

— Вчера е имало мексиканска кухня, а аз забравих — каза Собиески.

— Бен е много добър в мексиканската кухня — отвърна Били.

— Направо е цар — потвърди Собиески.

Колата привличаше слънцето като магнит, нажежаваше атмосферата наоколо и без съмнение би изгорила човек, ако я пипнеше.

Наполитино бе дошъл пръв и затова пое отговорността за разпита.

— Господин Уайлс, наред ли е всичко при вас?

— Разбира се. Всичко е наред. Дошли сте заради погрешния номер, нали?

— Обадили сте се на 911 — отговори Наполитино.

— Беше грешка, исках да набера 411, както казах на Розалин Чан.

— Но сте й казали едва след като тя ви се е обадила.

— Затворих много бързо и не разбрах, че съм се свързал.

— Господин Уайлс, възможно ли е да действате под нечий натиск?

— Натиск? Ами. Мислите, че някой е държал пистолет до главата ми, докато говорех с Розалин ли? Мили боже, каква драма! Не се обиждайте, знам, че стават такива неща, но не и при мен.

Били си напомни да отговаря кратко. Дългите отговори можеха да прозвучат като нервен брътвеж.

— Взели сте си болничен, така ли? — попита Наполитино.

— Да. — Били направи гримаса, но не много драматична, и сложи ръка на стомаха си. — Нещо не ми е добре на стомаха.

Надяваше се, че те ще усетят миризмата на дъха му. Самият той я усещаше. Тогава те щяха да помислят, че се мъчи да скрие махмурлук.

— Господин Уайлс, кой друг живее тук?

— Никой, живея сам.

— Има ли някой друг в къщата в момента?

— Не, няма.

— Приятел, член на семейството?

— Не. Дори куче няма. Понякога си мисля да си взема куче, но все не се решавам.

Черните очи на сержант Наполитино бяха по-остри от скалпели.

— Господине, ако вътре има престъпник…

— Няма никакъв престъпник — увери го Били.

— Ако ваш близък е държан вътре, най-добре е да ми кажете.

— Разбира се, знам това. Кой не го знае?

На Били му се повдигаше от горещината, която се излъчваше от нажежената от слънцето кола. Чувстваше лицето си като опърлено. Адската жега обаче не изглеждаше да безпокои двамата полицаи.

— Когато са под напрежение и ги заплашват, хората вземат неправилни решения, Били — намеси се Собиески.

— Господ да ми е на помощ, аз наистина сглупих жестоко, като затворих телефона и после с това, което казах на Розалин.

— Какво й казахте? — попита Наполитино.

Били беше сигурен, че те знаят какво й е казал. Самият той си спомняше ужасно ясно всяка дума, но се надяваше да ги убеди, че заради алкохолното опиянение не си спомня как се е оказал в това положение.

— Каквото и да съм й казал, явно е било някаква глупост, щом е решила, че някой ме тормози. Господи! Много срамно положение.

Той поклати глава при мисълта за глупостта си, изсмя се иронично и отново поклати глава.

Полицаите го наблюдаваха.

— Няма друг освен мен тук. Никой не е идвал от дни наред. Никой никога не идва. Аз си стоя сам, такъв съм си.

Стига толкова. Отговорите му пак се доближаваха до нервния брътвеж. Ако знаеха за Барбара, щяха да са наясно какъв живот води той. А ако не знаеха, Розалин щеше да им каже.

Беше поел риск, като им каза, че от дни никой не е идвал насам. Правилно или не, бе решил, че трябва да изтъкне какъв уединен начин на живот води. Ако някой от съседните къщи беше видял Ралф Котъл да влиза в двора му или беше забелязал човек на верандата, и ако сержантите заразпитваха съседите, щяха да хванат Били в лъжа.

— Какво ви е на челото? — попита Наполитино.

До този момент Били беше забравил за раните на челото си, но когато сержантът го попита, в тях се надигна слаба, пулсираща болка.