Дийн Кунц
Ускорение (22)

Глава 22

Усилието да си спомни точните думи на посланието превърна Ралф Котъл в кълбо нерви. Безброй притеснения се блъскаха в ума му, мяркаха се в стрелкащия му се поглед, в гърчещото му се лице, в треперещите ръце. Били почти чуваше пърхащите крила на ужаса.

Докато Котъл повтаряше условията на убиеца под страх от смъртно наказание, ако ги обърка, бутилката беше само вдъхновяващ талисман, но сега той имаше нужда от съдържанието й.

Загледан в часовника върху перилата, Били възкликна:

— Не ми трябват пет минути. По дяволите, не ми трябват дори трите минути, които остават.

Като не отиде в полицията и не ги намеси, неволно той вече беше допринесъл за убийството на един от познатите си — Лани Олсен. С бездействието си беше спасил майката с две деца, но беше обрекъл приятеля си.

Самият Лани беше отчасти, ако не до голяма степен, виновен за смъртта си. Беше взел бележките на убиеца и ги беше унищожил, за да запази работата и пенсията си, но плати с живота си. И все пак Били също имаше вина. Тя му тежеше и винаги щеше да му тежи.

Това, което безумецът искаше от него сега, беше ново и по-страшно от всичко дотогава. Не чрез бездействие, не по невнимание, а напълно съзнателно Били трябваше да осъди свой познат на смърт.

— Няма да го направя — отсече той.

Котъл дръпна яко от питието и затърка мокрото гърло на бутилката по устните си, сякаш се готвеше да я целуне страстно, вместо да пие от нея. Той вдиша шумно през носа надигащите се алкохолни пари.

— Ако ти не го направиш, той ще го направи — напомни пияницата.

— За какъв дявол да избирам? И в двата случая съм прецакан.

— Не знам. Не искам да знам. Не е моя работа.

— Как да не е твоя!

— Не е моя — настоя Котъл. — Трябва да остана тук, докато ми кажеш решението си, после му го предавам и приключвам с това. Остават ти малко повече от две минути.

— Отивам в полицията.

— Вече е късно.

— Да, затънал съм до кръста — призна Били, — но после ще затъна още по-дълбоко.

Щом Били стана от стола, Котъл го сряза.

— Седни! Ако се опиташ да се махнеш от верандата преди мен, ще бъдеш застрелян в главата.

Джобовете на пияницата бяха пълни с бутилки, не с оръжие. Дори да имаше пистолет, Били беше сигурен, че може да му го вземе.

— Не от мен — обади се Котъл. — От него. Той ни наблюдава през оптичния мерник на мощна пушка.

Мрачните гори на север, ослепителното слънце по склона на изток, скалните образования и полята в низината от южната страна на окръжния път… можеше да е навсякъде.

— Той ни вижда толкова ясно, че почти чете по устните ни какво говорим. Пушката му е много точна, а той е истински майстор. Може да те улучи от един километър.

— Може би тъкмо това искам.

— Той с удоволствие ще ти услужи, но не смята, че си готов. Казва, че ще му дойде времето. Ще го молиш да те убие. Но не сега.

Дори под бремето на вината Били Уайлс изведнъж се почувства лек като перце и се уплаши да не духне вятър. Отпусна се в люлеещия се стол.

— Късно е да ходиш в полицията — поде Котъл, — защото той е подхвърлил доказателства в жилището й, по трупа й.

Денят бе все така безветрен, но Били почувства течение.

— Какви доказателства?

— Ами например твои косми, които е сложил в ръката и под ноктите й.

Устата на Били изтръпна.

— Откъде е взел мои косми?

— От решетката на канала в банята.

Още преди да започне кошмарът, преди Жизел Уинслоу да умре, откачалникът беше тършувал в къщата му.

Сянката на верандата повече не можеше да спре лятната жега. Били се чувстваше все едно седи на асфалта, под слънцето.

— Какво друго освен космите?

— Не ми каза, но не е нещо, което полицията ще свърже с теб… освен ако по някаква друга причина не започнат да те подозират.

— А той може да направи така, че да ме заподозрат.

— Ако полицията реши да ти иска проба за ДНК, спукана ти е работата.

Котъл хвърли поглед към часовника. Били също.

— Остава една минута — обяви Котъл.