Дийн Кунц
Ускорение (55)

Глава 55

Седнал на ръба на ваната в банята на Лани, със снимката на червенокосото момиче в ръка, Били се зае да проследи хронологията на убийството.

Психопатът се беше обадил… — кога? Навярно към дванайсет и половина следобед, след като сержантите си бяха отишли и Котъл чакаше да бъде изхвърлен. Убиецът беше пуснал записа, с който му предлагаше да избира — червенокосото момиче да умре в мъчения, или с един изстрел или удар с нож. По това време убиецът вече я е държал в плен. Почти сигурно я беше оставил да слуша, докато записът течеше по телефона.

В един часа Били беше тръгнал за Напа. След това убиецът е довел момичето в къщата, направил е снимката и я е убил, без да я изтезава. После е намерил увития в платно Ралф Котъл зад дивана и е решил да си направи малко шоу. Разменил е двата трупа.

Без да знае, Били бе пуснал момичето във вулканичния тунел и по този начин бе лишил близките й от мизерната утеха да я погребат.

Тази размяна на труповете силно му напомняше за Зилис — за неговото пубертетско чувство за хумор, за лекотата, с която си правеше подли шеги.

Стийв е трябвало да отиде на работа чак в шест часа. Имал е достатъчно време да си поиграе. Ала в момента влечугото беше в бара. Не бе възможно да е сложил Котъл на дивана и да е заковал Били към пода.

Били погледна часовника си. 23:41.

Застави се да погледне отново образа на червенокосото момиче, защото смяташе да изхвърли снимката заедно с другите улики във вулканичния тунел. Искаше да я запомни, чувстваше се длъжен да запечата лицето й в паметта си. Когато чудовището беше пуснал записа по телефона, ако тя е била наблизо, вързана и със запушена уста, вероятно бе чула отговора на Били: Ликвидирай кучката.

Тези думи й бяха спестили мъченията, но сега те измъчваха Били.

Не можеше да изхвърли снимката й, но щеше да е неразумно да я запази, беше опасно. Все пак той я сгъна, като внимаваше да не е през лицето, и я прибра в портфейла си.

Излезе, като се оглаждаше предпазливо, и отиде до колата. Беше убеден, че ако чудовището е още бе наоколо и го наблюдава, Били щеше да го почувства. Нощта му се стори безопасна, спокойна.

Той пусна пробитата латексова ръкавица в торбата за боклук и си сложи нова. Изключи мобилния си телефон от зарядното и го взе със себе си.

Върна се в къщата и огледа всички помещения от пода до тавана, събирайки всички улики в торба за боклук, включително и снимката на Жизел Уинслоу, която не смяташе да запази, рисунките на ръце на анимационни герои, пирона… Остави торбата до задната врата.

Взе чиста чаша и си наля малко топла кока-кола от бутилката на масата. От движенията болката в ръката се беше усилила. Изпи една таблетка антибиотик и една викодин.

Реши да заличи всички следи от запоя на приятеля си. В къщата не трябваше да има нищо необичайно, което да накара полицията да се усъмни. Когато след време Лани не се появеше, те щяха да дойдат, да тропат на вратата, да надничат през прозорците. После щяха да влязат вътре. Ако видеха, че се е наливал с ром, можеха да заключат, че е изпаднал в депресия и вероятно се е самоубил.

Ако бързо стигнеха до заключението за нещо зловещо, скоро щяха да претърсят околността. На утъпкания храсталак му беше нужно време да възвърне предишния си вид; тогава нямаше голяма вероятност да обърнат внимание на покрития вулканичен тунел.

Били сложи всичко в ред и завърза здраво торбата с боклука, в която бяха уликите. Оставаше да се погрижи за Ралф Котъл. Позвъни от мобилния си телефон в бара.

Отговори му Джеки О’Хара:

— Бара.

— Как са прасетата с човешки мозъци? — попита Били.

— Пият някъде другаде.

— Защото барът е семейно заведение.

— Точно така. И винаги ще си остане такова.

— Слушай, Джеки…

— Мразя това „Слушай, Джеки“. Чуя ли го, знам, че ще ме прецакат.

— И утре няма да мога да дойда на работа.

— Ето, прецакан съм.

— Недей да драматизираш.

— Не ми звучиш като да си толкова болен.

— Не съм настинал, имам проблеми със стомаха.

— Сложи слушалката на корема си да го чуя.

— Не се прави на гадняр.

— Не е добра реклама собственикът да работи зад бара толкова много.

— Толкова ли е претъпкано, че Стийв не може да се оправи сам?

— Стийв го няма, само аз съм.

Били стисна здраво слушалката.

— Минах покрай бара по-рано днес, колата му беше отпред.

— Днес е свободният му ден, забрави ли?

Били беше забравил.

— Не можах да ти намеря заместник и Стийв работи от три до девет, за да ми спаси задника. А ти къде скиташ, щом си болен?

— Ходих на лекар. Стийв не можа ли да остане повече от шест часа?

— Имаше работа преди и след това.

Като например да убие едно червенокосо момиче преди това и да закове Били към пода след това.

— Какво каза лекарят? — попита Джеки.

— Каза, че е вирусно.

— Винаги така казват, когато не знаят какво е.

— Не, мисля, че наистина е вирусно, минава за четирийсет и осем часа.

— Все едно вирусът може да брои — възрази Джеки. — Ако ще да ти поникне трето око на челото, пак ще кажат, че е вирусно.

— Много извинявай, Джеки.

— Ще се оправя някак. Става дума за бар, не за война.

За разлика от Джеки, когато затвори, Били Уайлс се чувстваше точно като на война.

На кухненския плот бяха оставени разни вещи на Лани — портфейлът му, ключовете за колата, дребни пари, 9-милиметровият му служебен пистолет. Стояха там от предната нощ.

Били взе портфейла. Преди да тръгне, щеше да вземе и мобилния телефон, пистолета и кобура.

От кутията за хляб измъкна половин пълнозърнеста франзела в найлонова торба. Излезе на верандата и хвърли хляба на поляната — малък пир за птиците сутринта. Влезе обратно в къщата и подплати празната торба с кухненска кърпа.

В кабинета имаше шкаф за оръжие със стъклени врати. В чекмеджета Лани държеше кутии с амуниции, няколко десетсантиметрови аерозолни флакона със сълзотворен газ и полицейски колан. На колана имаше резервни пълнители, държач за флаконите, калъф с електрическа палка, белезници, ключодържател и кобур. Всичко беше готово за използване. Били взе един пълнител, белезниците, един флакон сълзотворен газ и електрическата палка и ги сложи в торбата от хляба.