Дийн Кунц
Ускорение (64)

Глава 64

Някои чудовища са по-скоро жалки отрепки, отколкото страшни убийци. Техните бърлоги не са бърлоги в истинския смисъл на думата, защото те не дебнат плячка от засада. Те се спотайват в мърляви дупки с оскъдна мебелировка, с предмети, разкриващи извратеното им чувство за красота. Те искат единствено да се наслаждават на изродените си фантазии и да водят чудовищния си живот на спокойствие, което обаче не им се удава, защото се самоизмъчват дори когато останалият свят не ги закача.

Били се опита да не мисли, че и Стийв Зилис принадлежи към тази жалка порода. Ако допуснеше, че Зилис не е убиец-социопат, трябваше да преглътне, че е загубил много ценно време да гони вълк, който смяташе за свиреп, но се е оказал послушно куче.

И още по-лошо, ако Зилис не беше психопатът, Били нямаше представа какво да прави по-нататък. Всички улики го бяха водили в една посока. Косвените улики.

Но най-лошото от всичко бе, че ако пред него не седеше убиецът, то той напразно бе паднал толкова ниско, бе стигнал до такава бруталност. Затова продължи да разпитва и тормози пленника си, но с всяка изминала минута схватката помежду им ставаше все по-неравна и заприличваше на тормоз. Матадорът не се чувства като славен герой, когато бикът, прободен от множество стрели и промушен с копие, пада духом и дори не поглежда към червения плащ.

Не след дълго, прикривайки растящото си отчаяние, Били седна отново на стола и зададе последния си въпрос с надеждата, че Зилис може да се хване в капан, когато най-малко очакваше.

— Къде беше тази вечер, Стийви?

— Нали знаеш. Не знаеш ли? Бях в бара, замествах те.

— Само до девет часа. Джеки каза, че си работил между три и девет, бил си зает преди и след това.

— Вярно, бях зает.

— Къде беше между девет часа и полунощ?

— Какво значение има?

— Голямо — увери го Били. — Къде беше?

— Ти ще ме измъчваш… и без това ще ме убиеш.

— Няма да те убия и не съм убивал Джудит Кеселман. Сигурен съм, че ти си я убил.

— Аз ли? — Удивлението му звучеше също толкова искрено, колкото и всичките му реакции досега.

— Много те бива по тази част — рече Били.

— По коя част? Да убивам хора? Ти си луд. Никога никого не съм убивал.

— Стийв, ако успееш да ме убедиш, че имаш солидно алиби за времето от девет до полунощ, слагаме край на тази работа. Аз си отивам и ти си свободен.

— Просто така? — погледна го Зилис недоверчиво.

— Да.

— След всичко това ще си тръгнеш просто така?

— Възможно е. Зависи от алибито.

Зилис се поколеба.

Били започна да се съмнява, че в момента съчинява някаква история.

— Какво ще стане — подхвана Зилис, — ако ти кажа къде съм бил, но се окаже, че си дошъл именно затова, защото знаеш къде съм бил, но искаш да го чуеш от мен, за да ме пребиеш?

— Не те разбирам.

— Ами, значи, бях с една жена. Тя не ми е споменавала за теб, но ако си влюбен в нея, какво ще ми направиш?

Били не можеше да повярва на ушите си.

— Бил си с жена?

— Не съм бил с нея, в смисъл да съм спал с нея. Просто имахме среща. Късна вечеря, за която закъснях, защото те замествах. Беше втората ни среща.

— С кого?

Подготвяйки се за изблик на ревност от страна на Били, Зилис отвърна:

— С Аманда Полард.

— Манди Полард? Познавам я, тя е добро момиче.

— Само това ли ще кажеш? — попита предпазливо Зилис.

Семейство Полард притежаваха хубави лозя, имаха договор с един от най-добрите винари в долината. Манди беше на около двайсет години, хубава и дружелюбна. Работеше в семейната фирма. Бе толкова свястна, сякаш принадлежеше към някой друг свят, някоя друга епоха.

Били огледа мръсотията наоколо, от порнографските касети на пода до купчината мръсни дрехи в ъгъла.

— Тя никога не е идвала тук — каза Зилис. — Имахме само две срещи. Търся си по-хубаво жилище. Някой хубав апартамент. Искам да изхвърля този боклук. Да започна нов живот.

— Тя е свястно момиче.

— Така е — съгласи се охотно Зилис. — Мисля, че с нейна подкрепа ще мога да се оправя, да започна нов живот, да тръгна по правия път.

— Тя трябва да види това място.

— Не, не, Били, не, за бога. Това не е човекът, който искам да бъда. Искам да стана по-добър заради нея.

— Къде вечеряхте?

Зилис назова ресторанта и добави:

— Пристигнахме към девет и двайсет. Тръгнахме си към единайсет и петнайсет, защото бяхме останали само ние.

— И после?

— Разходихме се с колата. Много хубава разходка си направихме. Не сме спирали. Тя не е такава. Просто си говорихме и слушахме музика.

— Докога?

— Заведох я вкъщи малко след един часа.

— И се прибра тук?

— Да.

— И си пусна порнофилм, в който мъж бие с камшик жена.

— Добре де. Знам какъв съм, но знам и какъв мога да бъда.

Били отиде до нощното шкафче и взе телефона. Той имаше дълъг кабел и Били занесе апарата на Зилис.

— Обади й се.

— Да й се обадя? Сега? В три сутринта?!

— Обади й се. Кажи й колко приятно си прекарал, колко скъпа ти е тя. Манди няма да се разсърди, че си я събудил, за да й кажеш това.

— Не сме толкова близки, ще й си види странно — разтревожи се Зилис.

— Обади й се и ми дай да чуя какво ще каже или ще пъхна този пистолет в ухото ти и ще ти пръсна черепа. Какво избираш?

Ръцете на Зилис трепереха толкова силно, че на два пъти набра грешен номер. На третия път успя.

Клекнал до пленника си, притиснал дулото на пистолета в тялото му, в случай че му хрумне лоша идея, Били чу как Манди Полард отговори и се учуди, че новият й ухажор я търси по това време.

— Не се притеснявай — успокои го Манди. — Не си ме събудил. Лежах и гледах в тавана.

Гласът на Зилис трепереше, но Манди можеше да го отдаде на притеснението, че се обажда в такъв късен час и че изразява чувствата си по-директно, отколкото преди.

Били послуша няколко минути разговора им за вечерята, за разходката с колата и после даде знак на Зилис да приключва.

Манди Полард беше прекарала вечерта с този тип, а тя не беше някоя полуоткачена любителка на силни усещания, която съзнателно търси компанията на лоши мъже.

Стийв Зилис беше вечерял с Манди, значи, не беше психопатът, който беше нагласил трупа на Ралф Котъл на канапето на Лани и бе приковал Били с пирон към пода.