Дийн Кунц
Ускорение (49)

Глава 49

Били разстла на пода пластмасовото платно, но преди да продължи, седна на ръба на леглото, вдигна телефона и набра 411, като внимаваше да не допусне мнимата си грешка от сутринта. От служба „Справки“ му казаха телефонния код на Денвър.

Дори все още да работеше за денвърската полиция, възможно бе Рамзи Озгард да не живее в града, а в някое от предградията. Тогава на Били щеше да му е трудно да го намери. Освен това домашният му телефон можеше да не е в указателя.

Обади се на служба „Справки“ в Денвър и му провървя. Крайно време беше. В града живееше лице с името Озгард, Рамзи Г. и те имаха телефонния му номер.

В Колорадо беше 22:54, но поради късния час обаждането можеше да изглежда по-спешно и, следователно, по-правдоподобно.

На второто позвъняване отговори мъжки глас. Били попита:

— Детектив Озгард?

— На телефона.

— Обажда се полицай Лани Олсен от окръг Напа, Калифорния. Моля да ме извините, че ви безпокоя по това време.

— Цял живот страдам от безсъние и сега имам около шестстотин телевизионни канала, та се каня да гледам повторенията на „Острова на Джилиган“ или нещо от тоя сорт до три сутринта. Какво има?

— Обаждам ви се от къщи във връзка с един случай, по който сте работили преди няколко години. Може би е добре да се обадите на дежурния в нашия клон, който да потвърди, че работя в отдела. Той може да ви даде телефонния ми номер и вие да ми позвъните.

— Номерът на повикващия се изписва на дисплея на телефона. Виждам кой сте и засега това ми стига. Ако това, което искате, се окаже проблем, ще направя каквото трябва. Така че казвайте.

— Благодаря, господине. Става дума за случай на изчезване, по който сте работили и който може да има връзка с един наш случай. Преди пет години и половина…

— Джудит Кеселман — прекъсна го Озгард.

— Точно така.

— Не ми казвайте, че сте я намерили! Или поне не ми казвайте, че сте я намерили мъртва.

— Не, господине, нито мъртва, нито жива.

— Не че храня надежда — каза Рамзи, — но ще ми е много мъчно, когато разбера със сигурност, че е мъртва. Много я обичам.

— Обичате я? — изненада се Били.

— Не я познавам, но я обичам като моя дъщеря. Толкова много научих за нея, че я познавам по-добре от много хора, които реално съществуват в живота ми.

— Ясно.

— Била е прекрасно момиче.

— И аз така разбрах.

— Говорил съм с много нейни приятели и роднини. Никой не каза и една лоша дума за нея. Помагала е на другите, била е толкова добра… Нали знаете как понякога човек не може да спре да мисли за жертвата, не може да бъде съвсем обективен?

— Разбира се — отвърна Били.

— Така и нейният случай не ми дава покой. Пишела е много хубави писма. Щом някой влезел в живота й, тя не го забравяла, поддържали са връзка с писма. Прочел съм стотици нейни писма, господин Олсен, стотици.

— И така сте отворили сърцето си за нея.

— Няма как, тя те грабва. От писмата личи, че е била човек, който приема хората с отворени обятия, раздава се. Сякаш светлина струи от тези писма.

Били се улови, че е втренчил поглед в дупката от куршума в челото на Лани Олсен. Отмести очи към отворената врата, която водеше към коридора на горния етаж.

— Имаме случай — поде Били, — за който не мога да ви дам подробности, защото още обработваме уликите и не сме повдигнали обвинение.

— Разбирам — увери го Озгард.

— Но ще ви кажа едно име, да видим дали ви говори нещо.

— Косата ми настръхва, така ми се иска да излезе нещо.

— Потърсих името в Гугъл и единственото, което намерих, беше свързано с изчезването на Кеселман, а и то е едно голямо нищо.

— Използвайте мен като търсачка — подкани Озгард.

— Стивън Зилис.

Там, в Денвър, Рамзи Озгард изпусна шумна въздишка.

— Спомняте си го, значи — рече Били.

— И още как.

— Заподозрян ли беше?

— Не официално.

— Но вие лично сте мислили…

— Имаше нещо не наред.

— Какво?

След кратка пауза Озгард каза:

— Макар че една бира не бих изпил с него, ръката не бих му стиснал, не е редно да очерням.

— Питам ви неофициално, няма да документирам казаното — успокои го Били. — Разкажете ми толкова, колкото смятате за редно, и каква е тежестта на фактите.

— Работата е там, че за целия ден, в който Джуди е била отвлечена, а аз съм убеден, че е била отвлечена, за всичките двайсет и четири часа и отгоре Зилис има желязно алиби, с нищо не можеш да го разбиеш.

— Вие сте се опитали.

— Така е, можете да сте сигурен. Но дори да нямаше алиби, нямаше никакви доказателства, които да сочат към него.

— Тогава какво беше не наред?

— Беше прекалено услужлив.

Били не каза нищо, но изпита разочарование. Той търсеше факти, а Озгард не разполагаше с такива.

Усетил разочарованието му, детективът добави:

— Дойде при мен, преди въобще да го потърся. Всъщност надали щях да се сетя за него, ако сам не беше дошъл. Искал да помогне. Разправяше колко бил привързан към нея, като към родна сестра, а я познаваше само от месец.

— Казахте, че била много общителна, че приемала хората с отворени обятия, лесно се сближавала.

— Според приятелите й тя не била близка със Зилис. Той бил само познат.

Макар и с неохота, Били се зае уж да спори:

— Той може да я е чувствал по-близка, отколкото тя — него. Щом е била така магнетична…

— Трябваше да го видите как се държи — отвърна Озгард. — Все едно искаше да се усъмня в него, да го проверя и да открия, че има желязно алиби. Беше толкова самодоволен след това.

Били почувства отвращението в гласа му и каза:

— Още ви е яд на него.

— Яд ме е, да. И досега си спомням държането му. Преди да изчезне от хоризонта, все се натискаше да помага, обаждаше се по телефона, отбиваше се, даваше идеи. И през цялото време изглеждаше сякаш се подиграва с нас, сякаш цялата работа е представление.

— Представление — и аз имам същото чувство — каза Били. — Ама ми трябва нещо повече.

— Той е едно лайно. Престъпник може да не е, но е лайно, гадно, самодоволно лайно. Дори започна да се прави, че двамата с него сме приятели. Онези, които рискуват да ги заподозрат, не се държат така. Не е естествено, дявол да го вземе. А той се държеше като непукист, правеше се на шегаджия.

— „Как я караш, брато?“

— Още ли приказва така? — попита Озгард.

— Още.

— Лайното му с лайно. Крие се зад тъпанарския си чар, ама си е лайно.

— Значи, до едно време ви се навираше, а после изведнъж потъна вдън земя.

— Самото разследване пропадна. От Джуди нямаше и следа, сякаш никога не я е имало. Зилис прекъсна следването в края на годината — втората му година — и повече не го видях.

— И ето че сега се оказва тук — рече Били.

— Интересно къде е бил през останалото време.

— Може би ще излезе наяве.

— Дано.

— Ще ви държа в течение — обеща Били.

— Можеш да звъннеш по всяко време. Роден си в униформа, а?

В първия момент Били не схвана за какво говореше Рамзи, но после се сети за какъв се представяше и съобрази какво да каже:

— Да. Баща ми беше полицай. Загина, докато изпълняваше дълга си.

— И баща ми, и дядо ми бяха полицаи — рече Озгард. — Полицейската работа ми е толкова в кръвта, че не ми трябва значка, за да разберат, че съм полицай. Но и Джудит Кеселман ми е под кожата, като работата. Искам да бъде погребана с уважение, а не просто… захвърлена някъде. Бог ми е свидетел, че няма много справедливост на този свят, но този случай заслужава поне малко.

След като затвори телефона, Били не можа да мръдне от ръба на леглото. Беше се вторачил в Лани, а Лани сякаш се бе вторачил в него.

Рамзи Озгард се бе потопил в живота и плуваше дълбоко навътре, а не стъпваше предпазливо по брега. Беше неразделна част от своята общност, беше й се отдал. Били беше доловил тази отдаденост в гласа по телефона с такава яснота, сякаш двамата стояха в една стая. Тогава болезнено осъзна до каква степен се бе отдръпнал от хората и колко опасно е това.

Барбара се бе приближила до него, но тогава се намеси картофената крем-супа. Животът му бе нанесъл лукав двоен удар — първият бе наситен с жестокост, вторият му отне смисъла на съществуването. Сега се носеше навътре в морето, но не по свой избор. Беше захвърлен в дълбините от събитията.

Бремето на двайсет години потискани чувства, умишлено избягване, защитно уединение му пречеше. Опитваше се да се научи отново да плува, но течението го теглеше все по-далеч от обществото, към още по-дълбока изолация.