Дийн Кунц
Ускорение (52)

Глава 52

Болката и страхът размътват мозъка, замъгляват съзнанието. Пробитата плът изтръгна писък от гърдите на Били. Парализиращ ужас вцепени мислите му, когато осъзна, че е прикован към пода, обездвижен в присъствието на изрода.

Човек може да понесе и надвие болката само ако я прегърне. Ако се опита да я отблъсне или се страхува от нея, тя става по-силна, или поне така изглежда. Най-доброто лекарство срещу насилието е справедливият гняв, вярата, че справедливост ще има, отказът да оставиш да те сплашат.

Тези мисли не минаваха през главата му в стройни редици. Те бяха истини, съхранени в подсъзнанието му в резултат от тежки изпитания. Той се ръководеше в действията си от тях, все едно че бяха инстинкти, вродени в кръвта и костите му.

Беше изпуснал револвера при падането. Нямаше го в ръцете на изрода, значи, можеше да е някъде наблизо. Били завъртя глава и огледа коридора. Със свободната си ръка попипа пода вдясно от себе си.

Психопатът хвърли нещо в лицето му. Били трепна в очакване на още болка. Беше само една снимка. Не виждаше образа върху нея. Разклати глава, за да я махне от лицето си. Снимката падна на гърдите му, където той изведнъж реши, че психопатът ще я забоде.

Не. Стиснал пушката за забиване на пирони, убиецът вървеше по коридора към кухнята. Един добре забит пирон — беше си свършил работата.

Виж как изглежда. Запечатай образа му в паметта си. Приблизителен ръст, тегло. Широки или тесни рамене? Широк или тесен ханш? Нещо отличително в походката — лека, тромава?

Болката, страхът, замъгленият поглед, но най-вече неудобният ъгъл на наблюдение — Били прострян по гръб, убиецът — на крака — осуетиха опита му да си изгради физически образ за няколкото секунди, докато беше пред очите му.

Психопатът изчезна в кухнята. По шума, който вдигаше, беше ясно, че ходи и тършува, подготвя нещо.

Били забеляза блясъка на стомана върху тъмния дървен под в преддверието — револверът. Оръжието лежеше зад него там, където не можеше да го достигне.

След черепа, след като хвърли Лани във вулканичния тунел, Били беше изчерпал способността си да се ужасява, или поне така си мислеше, докато му хрумна да провери колко здраво е закован за пода. Не му се щеше да си мръдне ръката.

Болката беше постоянна, но поносима, силна, но не така страшна, както можеше да се очаква. Ако се опиташе да си мръдне ръката обаче, ако се опиташе да измъкне пирона, щеше да е все едно дъвче карамел със зъб, който има гранулом.

Не само че не му се щеше да си мръдне ръката, не искаше дори да я погледне. Макар да съзнаваше, че действителността не е толкова страшна, колкото си я представяше, когато обърна глава и видя раната, стомахът му се сви.

Като оставим настрана броя на пръстите, в бялата латексова ръкавица ръката му приличаше на тази на Мики Маус, на ръцете на анимационни герои, разлепени по стените и сочещи пътя към креслото, където преди седеше Лани. В края на ръкавицата имаше дори малка гривничка.

Чувството, че го лази паяк по китката, се дължеше на тънка струйка кръв, което не оставяше място дори за черен хумор. Той бе очаквал, че кървенето ще е много по-силно. Очевидно пиронът спираше изтичането. Когато го измъкнеше…

Били затаи дъх и се заслуша. В кухнята бе тихо. Явно убиецът си бе отишъл. Били не искаше той да го чуе отново да пищи, не искаше да му достави това удоволствие.

Пиронът. Главата не опираше в плътта му, около два сантиметра от пирона стърчаха. Той виждаше следите от държача. Нямаше представа колко е дълъг целият пирон. Съдейки по диаметъра му, сигурно беше най-малко седем-осем сантиметра.

Като се извадеше частта, която стърчеше над дланта му, и тази в ръката му, в пода сигурно бяха забити цели четири сантиметра. Пиронът бе минал през дъските и подовата настилка под тях и едва ли бе толкова дълъг, че да се е захванал здраво в гредата. Ако дължината му обаче бе десет сантиметра, изтръгването щеше да е с два сантиметра по-мъчително.

Къщата беше градена в дните, когато се е строяло солидно. Подът най-вероятно бе поддържан от дебели греди. Все пак имаше шанс. На всеки трийсет и пет сантиметра от ширината на пода, само десет бяха греди. Ако забиеш десет пирона на случайно избрани места по пода, три ще попаднат в греди. Останалите седем ще проникнат в празното пространство между гредите.

Когато се опита да свие пръстите на лявата си ръка, за да провери доколко може да я движи, от гърлото му се изтръгна дрезгав вой, който той не успя да сподави.

От кухнята не се чу смях, което потвърди подозрението му, че изродът си е отишъл. Изведнъж му мина през ума, че преди да си тръгне, убиецът може да се е обадил на 911.