Дийн Кунц
Ускорение (38)

Глава 38

Били караше бързо по път 29, ту на сянка, ту на слънце. Прочутата плодородна долина започна да се стеснява, отначало незабележимо, после осезателно, а той се чудеше какво да направи, за да предпази Барбара.

Попечителският фонд можеше да покрие разноските за денонощна охрана, докато Били намереше психопата или той го убиеше. Парите не бяха проблем. Но градът не беше голям и в телефонния указател не се намираха много частни охранителни фирми.

Би било рисковано да обяснява на пазачите защо има нужда от тях. Ако им кажеше цялата истина, щеше да стане ясно, че е свързан с три убийства, за които най-вероятно психопатът щеше да му припише вината. Ако премълчеше повечето факти, пазачите нямаше да знаят с кого си имат работа. Животът им щеше да бъде изложен на опасност.

Освен това повечето пазачи по тези места бяха бивши или настоящи полицаи, които в свободното си време тайно се занимаваха с охранителна дейност. Много от тях бяха работили или още работеха за Джон Палмър.

Не искаше Палмър да разбере, че е наел охрана за Барбара. Шерифът щеше да се зачуди и да започне да задава въпроси. След като няколко години беше успял да стои настрани от Палмър, сега Били отново се показа на радара му. Не смееше да привлича повече внимание към себе си.

Нямаше как да помоли приятели да му помогнат да пази Барбара. Щяха да бъдат изложени на голям риск. Освен това нямаше близки приятели, към които да може спокойно да се обърне. Повечето хора в живота му бяха просто познати.

Сам си беше виновен за това положение. Няма живот без общество, и той го знаеше. Въпреки това не беше посял както трябва и сега нямаше какво да жъне.

Вятърът, който нахлуваше през счупения прозорец, създаваше у него някакво чувство за хаос. Точно когато Барбара беше в най-голямата опасност, той трябваше да я защитава сам. Ако можеше.

Тя заслужаваше нещо по-добро. Като се вземе предвид неговото минало, никой, който се нуждаеше от пазител, не би избрал него, не би го избрал даже за резерва.

Последното ми убийство — в четвъртък, в полунощ.

Ако бе разбрал правилно намеренията на психопата, а Били бе почти сигурен в това, убийството на Барбара щеше да бъде кулминацията на това жестоко „представление“, след което завесата щеше да падне.

Твоето самоубийство — скоро след това.

Утре вечер, дълго преди полунощ, той щеше да заеме позиция до леглото на Барбара. Тази вечер обаче не можеше да отиде при нея. Имаше спешни задачи, с които навярно щеше да се занимава чак до сутринта.

Ако грешеше, ако убийството й бе планирано като изненада по време на второто действие, за него тази слънчева долина щеше да стане толкова мрачна, колкото празното пространство между планетите.

Тласкан от копнежа за избавление, той увеличи скоростта. Отляво към него струяха слънчевите лъчи, а отпред се издигаше връх Сейнт Хелена, величественият паметник на долината, който сякаш винаги оставаше далече. Били взе телефона си и позвъни в „Шепнещите борове“, набра 1 и изчака да се свърже. Понеже Барбара имаше самостоятелна стая с баня и тоалетна, обичайните правила за посещение не важаха за нея. Членовете на семейството можеха да поискат разрешение да останат при Барбара и през нощта. Били се надяваше да успее да се отбие в „Шепнещите борове“ на път за вкъщи и да остане при нея от четвъртък вечерта поне до петък сутринта. Беше си измислил история, която вероятно щеше да прозвучи убедително.

Секретарката, която вдигна телефона, му съобщи, че госпожа Норлий, управителката, е на събрание до пет и половина, но може да го приеме след това. Били се съгласи.

Малко преди четири следобед той пристигна вкъщи. Очакваше едва ли не да завари патрулни коли, буса на съдебния лекар, тълпи полицаи и сержант Наполитино на верандата, застанал до люлеещия се стол, в който седеше трупът на Ралф Котъл, без опаковка. Всичко обаче изглеждаше спокойно.

Вместо да използва гаража, Били паркира зад къщата. Влезе вътре и претърси всички стаи. Не намери никакви следи от неканени гости. Трупът все така си лежеше зад дивана, увит като какавида.