Дийн Кунц
Ускорение (66)

Глава 66

На няма и километър от къщата на Зилис, Били така се разтресе от нерви, че трябваше да отбие до тротоара, за да се овладее. Под натиска на събитията се бе превърнал в онова, което презираше най-много. Временно се беше превърнал в Джон Палмър. Това, че щеше да даде десет хиляди на Зилис, не намаляваше приликата с Палмър.

Поовладя се, но не потегли отново, защото не знаеше накъде да върви. Чувстваше се като на ръба на пропаст. Човек не тръгва напред, когато е на ръба на пропаст.

Искаше му се да се прибере вкъщи, но там нямаше нищо, което да му помогне да разреши загадката. Искаше му се да се прибере просто за да си бъде вкъщи. Познатият отшелнически зов. Прибереше ли се, можеше да седне на тезгяха в работилницата, с дървените блокчета и да остави света да върви по дяволите. Само че този път и той щеше да отиде по дяволите заедно с него. Не беше възможно да вземе Барбара вкъщи при себе си, а ако я оставеше сама в опасност, щеше да унищожи единствената причина да живее.

Събитията го бяха тласнали към действия, право във водовъртежа на живота и въпреки това той се чувстваше изолиран и повече от отчаян. Цяла вечност не беше сял както трябва и сега нямаше какво да жъне. Всичките му приятели бяха само познати. Животът предполагаше живот в общество, а той нямаше общество.

Всъщност положението му бе дори още по-лошо. Приятелите, които бяха само познати, сега бяха не познати, а по-скоро заподозрени. Животът, който си беше издялал, беше самота, изтънчена параноя.

Били потегли без някаква определена цел. Подобно на птица, той се остави да го носят теченията на нощта, с единственото намерение да се задържи нависоко и да не пропадне в бездната на абсолютно отчаяние, преди да се появи някакъв лъч надежда.

След краткото посещение в дома на Айви Елджин беше научил за нея повече, отколкото си беше дал труда да научи през годините работа заедно. И макар че му беше симпатична, сега тя му се струваше по-загадъчна, отколкото когато знаеше малко за нея.

Той не мислеше, че Айви има някаква връзка с психопата и с убийствата. Въпреки това, след случилото се с родителите му беше разбрал, че не може да бъде сигурен в никого.

Хари Аваркян беше добър човек и отличен адвокат, но той беше и един от тримата попечители на фонда, управляващи седем милиона долара — съблазън, която не можеше да се пренебрегне. Преди да срещне Барбара, Били беше ходил на гости на Хари само веднъж. Барбара го беше научила да общува. Бяха вечеряли у Хари шест пъти за една година. След комата обаче Били бе посещавал Хари само в кантората му. Хари Аваркян му беше познат. Но не го познаваше истински.

След това Били се замисли за доктор Фериър. Което беше лудост. Известните лекари не се занимаваха с убийства. Само че доктор Фериър искаше да накара Били да даде съгласието си за убийството на Барбара Мендел. Да извадят сондата за хранене от корема й. Да я оставят да умре. Да умре от глад, докато е в кома.

Ако човек е готов да вземе решение за смъртта на някой, който не личи да изпитва болка, но и не се радва на смислен живот, за да спести средствата за поддържането му жив, колко ли лесно би било да направи следващата крачка. Само една крачка делеше дръпването на щепсела на системите от дръпването на спусъка.

Абсурд. И все пак това, което знаеше за Фериър, не можеше въобще да се сравнява с това, което знаеше за баща си. А баща му беше преобърнал цялата му представа за реалността, когато бе вдигнал стоманения ключ с нещо като злобна наслада.

Джон Палмър. Неговата жажда за власт беше очевидна за всички, но вътрешният му свят оставаше загадъчен като чужда планета.

Колкото повече Били разсъждаваше върху познатите си, колкото по-често се промъкваше мисълта, че убиецът може да е някой напълно непознат, толкова по-неспокоен ставаше той.

Каза си да взема присърце и да не взема присърце и да стои неподвижно.

За да притежаваш това, което не притежаваш, трябва да минеш по пътя на лишението.

И което не знаеш е единственото, което знаеш.^[1]

Били шофираше, но вътрешно се бе предал на неподвижността. Не след дълго пътят го отведе до станцията, където почиваха шофьорите на камиони. Паркира на същото място като преди, пред закусвалнята.

Лявата ръка го болеше. Когато я сгъна и разгъна, усети, че е започнала да се подува. Действието на викодина бе отминало. Не беше сигурен дали да вземе друга таблетка, но беше сигурен, че трябва да вземе ибупрофен.

Беше гладен, но при мисълта за сладко му се отщяваше. Трябваше му нов кофеинов стимулант, по-силен от таблетките.

Били сложи пистолета и револвера под предната седалка и макар че заради счупения прозорец някой можеше да ги вземе, отиде в заведението. В 3:40 сутринта имаше достатъчно свободни сепарета. Четирима шофьори седяха на бара, пиеха кафе и ядяха сладкиши. Обслужваше ги яка сервитьорка с врат на щангист и лице на ангел. В буйната й коса, боядисана черна като вакса, бяха завързани жълти панделки. Били седна на бара.