Дийн Кунц
Ускорение (43)

Глава 43

Дворът зад дървената ограда не беше покрит с трева, която да се нуждае от косене. Вместо това имаше дебел килим от солейролия, а под изящните клони на американския ясен — дантелени сенполии.

Пътеката беше засенчена от тунел от грамофончета. Оркестрите от мълчаливи алени тромпети издигаха фуниите си към слънцето. Тунелът, предпремиера на здрача, водеше към слънчева предна веранда, където имаше саксии с червени цветя.

Къщата беше в стила на испанска вила. Макар и скромна, тя бе изящна и грижливо поддържана. Върху боядисаната в червено входна врата беше нарисуван черен птичи силует. Крилата на птицата бяха разперени, тя бе устремена нагоре. Били едва бе почукал и вратата се отвори, сякаш го очакваха, при това с нетърпение.

Айви Елджин го поздрави, без да се изненада, сякаш го беше видяла през стъклото на вратата. Тя обаче нямаше стъкло. Беше боса, носеше удобни жълто-кафяви шорти и свободна червена тениска, която не подчертаваше фигурата й. Дори да се скриеше под наметало с качулка и наметало, Айви пак би привличала околните, както лампата привлича молците.

— Не бях сигурен дали си вкъщи — каза Били.

— Сряда ми е почивен ден. — Тя отстъпи назад от вратата.

Застанал на слънчевия праг, Били се колебаеше дали влезе.

— Да, но може да си заета.

— Беля шамфъстъци в кухнята.

Тя се обърна и влезе вътре, като го остави да я последва, сякаш беше идвал хиляди пъти. Това бе първото му посещение.

Слънчевата светлина, просмукваща се през плътните пердета, и стоящата лампа със сапфиреносин абажур с пискюли се противопоставяха на сенките в хола.

Били забеляза, че подът е от тъмно дърво, мебелите са покрити с мастиленосин мохер, на земята имаше персийски килим. Декорацията беше от тридесетте години на двайсети век.

За разлика от Айви, той вдигаше шум, докато стъпваше. Тя пресече стаята все едно че между подметките й и дъските имаше пласт въздух, така, както горска силфида, решила да прекоси малко езерце, не набръчква повърхността на водата.

В задната част на къщата имаше кухня, голяма колкото хола. Дървената ламперия, шкафчетата със стъклени врати, белите плочки на пода с черни ромбове в средата и неизразимият с думи стил напомняха на чара на Ню Орлиънс, помисли си Били.

Два от прозорците между кухнята и задната веранда бяха отворени за проветрение. На един от тях седеше голяма черна птица. Тя стоеше като препарирана, но след малко вдигна глава.

Макар че Айви не каза нищо, Били се почувства поканен на масата и преди още да седне, тя сложи пред него чаша с лед, после му наля чай от една кана. Върху масата, покрита с мушама на червени и бели карета, имаше друга чаша чай, чиния с пресни череши, тава с необелени шамфъстъци и половин купа с вече обелени.

— Много хубава къща — рече Били.

— Беше на баба ми. — Тя взе три череши от чинията. — Тя ме отгледа.

Айви говореше тихо, както винаги. Дори в бара тя никога не повишаваше глас и все пак винаги успяваше да накара другите да я чуят.

Били не обичаше да разпитва, затова сам се учуди, когато се чу да казва също така тихо:

— Какво е станало с майка ти?

— Починала е при раждането — отвърна Айви, докато нареждаше черешите в редица на перваза до птицата. — А баща ми си намери нов живот.

Чаят беше подсладен с нектар от праскови и малко мента.

Айви се върна на масата, седна и продължи да бели фъстъците. Птицата се бе втренчила в Били и не обръщаше внимание на черешите.

— Това домашният ти любимец ли е? — попита Били.

— Взаимно си принадлежим. Той рядко прекрачва перваза, а тогава зачита моите правила за чистота.

— Как се казва?

— Още не ми е казал. Някой ден ще ми каже.

Били никога не се беше чувствал така освободен и същевременно леко разсеян. Иначе не би задал такъв странен въпрос.

— Кой се появи пръв — истинската птица или нарисуваната на вратата?

— Дойдоха заедно — беше нейният отговор, също толкова странен, колкото и въпроса.

— Какво е — гарга ли?

— По-аристократична птица е, гарван, и иска ние да вярваме, че не е нищо повече.

Били не знаеше какво да отговори, затова замълча. Мълчанието не го караше да се чувства неудобно и явно същото важеше и за нея. Той осъзна, че вече няма усещането, че трябва да бърза, с което бе тръгнал от „Шепнещите борове“. Времето вече не изтичаше. То просто нямаше значение тук.

Най-сетне птицата се зае с черешите. С острия си клюн тя ловко обелваше месото от костилките.

Дългите пъргави пръсти на Айви се движеха уж бавно, но камарата на обелените шамфъстъци в купата бързо растеше.

— Толкова е тихо тук — обади се Били.

— Защото стените не са пропити с години празни приказки.

— Как така?

— Баба ми беше глуха. Общувахме със знаци и записвахме каквото искахме да кажем.

В задния двор имаше цветя, като всички цветове бяха червени, наситеносини или лилави. Дори листец да помръднеше, щурец да се щурнеше или пчела да закръжеше около розите, през отворените прозорци не долиташе никакъв звук.

— Може би ти се слуша музика, но аз предпочитам без — каза Айви.

— Не обичаш ли музика?

— Тази в бара ми е предостатъчна.

— Аз харесвам креолска музика. И суинг — Тексас Топ Хендз, Боб Уилз и Тексас Плейбойз.

— Наоколо има достатъчно музика. Ако си достатъчно тих, ще я чуеш.

Явно той не беше достатъчно тих.

Били извади снимката на мъртвата богомолка от джоба си и я сложи на масата.

— Намерих я на пода в стаята на Барбара в „Шепнещите борове“.

— Задръж я, ако искаш.

— Значи, си ходила при нея?

— Да, ходя понякога.

— Не знаех.

— Тя се държеше много мило с мен.

— Ти започна работа в бара чак една година, след като тя изпадна в кома.

— Познавам я отпреди.

— Наистина ли?

— Държеше се мило с мен, докато баба ми беше в болницата, преди да умре.

Барбара беше работила като медицинска сестра и беше много добра в професията си.

— Колко често я посещаваш? — заинтересува се Били.

— Веднъж в месеца.

— Защо не си ми казала досега, Айви?

— Защото тогава трябваше да говорим за нея.

— Да говорим за нея?

— За нейното състояние, за страданията й — това дава ли ти покой? — попита Айви.

— Покой? Не. Как може да ми даде покой?

— А спомените за нея отпреди комата?

Той се замисли.

— Понякога.

Тя вдигна поглед от шамфъстъците и невероятните й очи с цвят на бренди срещнаха неговите.

— Тогава не говори за настоящето. Само за миналото.

След като бе свършил с две от черешите, гарванът спря да яде и протегна криле. Те се отвориха и затвориха безшумно.

Когато отново погледна Айви, тя се беше съсредоточила в беленето.

— Защо занесе тази снимка при нея? — попита той.

— Навсякъде, където ходя, нося последните снимки на мъртви същества.

— Защо?

— Заради гадаенето — напомни му тя. — Аз ги тълкувам, те предсказват.

Той отпи от чая си. Гарванът го наблюдаваше с отворена човка, сякаш пищеше. Не се чу никакъв звук.

— Какво предсказаха за Барбара? — попита Били.

Ведрото изражение и пророческият вид на Айви не издаваха дали тя премисля какво да отговори, или се колебае само защото мислите й бяха раздвоени между тукашния и някакъв друг свят.

— Нищо.

— Абсолютно нищо?

Тя беше дала отговора си. Нямаше друг. Богомолката от снимката на масата не каза нищо на Били.

— Как ти хрумна да гадаеш по мъртви същества? — попита той. — Баба ти ли ти даде тази идея?

— Не, тя не одобряваше. Беше старомодна, много набожна католичка. За нея вярата в свръхестественото беше грях, който застрашава безсмъртието на душата.

— Но ти не си съгласна с това.

— И да, и не — отвърна Айви по-тихо от обикновено.

Гарванът свърши с третата череша. Голите костилки бяха наредени една до друга на перваза, като знак, че спазва правилата за ред и чистота в къщата.

— Никога не съм чувала гласа на майка си — заяви Айви.

Отначало Били не разбра какво искаше да каже тя, но после се сети, че майка й бе умряла при раждането.

— От съвсем малка знам, че майка иска да ми каже нещо ужасно важно.

Едва сега Били забеляза часовника на стената. Той нямаше стрелки нито за секундите, нито за минутите, нито за часовете.

— В тази къща винаги е било толкова тихо — заяви Айви. — Тук човек се научава да слуша.

Били се заслуша.

— Мъртвите искат да ни разкажат разни неща — продължи Айви.

Гарванът гледаше господарката си с антрацитните си очи.

— Стената е по-тънка тук — рече тя. — Стената между световете. Ако някой дух много го иска, той може да се свърже с нас през нея.

Айви бутна настрани празните черупки и сложи ядките в купата — това беше симфония от възможно най-тихите звуци, по-тихи дори от топенето на леда в чашите.

— Понякога през нощта — продължи Айви, — или в много тих момент от следобеда, или при падането на здрача, когато хоризонтът поглъща слънцето и то замлъква, знам, че тя ме вика. Почти долавям тембъра на гласа й… но не чувам думите. Все още не.

Били помисли за Барбара, която говореше от бездната на неестествения си сън. Думите й бяха безсмислени за всички други, но изпълнени със загадъчно значение за него.

Айви Елджин едновременно го плашеше и привличаше. Макар че понякога невинността й сякаш граничеше с непорочност, Били си напомни, че в сърцето й, както в сърцето на всеки мъж и всяка жена, вероятно имаше кътче, до което светлината не достига, където покоят на тишината нямаше власт.

Въпреки това, независимо от възгледите си за живота и смъртта, независимо какви не дотам чисти мотиви имаше Айви, ако наистина имаше такива, Били не се съмняваше в искреността на вярата й, че майка й се опитва да се свърже с нея, че ще продължава да се опитва и някой ден ще успее.

И което бе още по-важно, той бе силно впечатлен от нея — не можеше да изтъкне някаква логична причина, така му подсказваше подсъзнанието, — затова не можеше просто да я отпише като някаква ексцентричка. В тази къща стените между световете може наистина да бяха изтънели под влиянието на толкова години тишина.

Нейните предсказания рядко се сбъдваха до най-малките подробности. Тя го отдаваше на своята некомпетентност да разчита поличбите и не се поддаваше на мнението на другите, че римското пророкуване е лишено от смисъл.

Сега Били разбираше защо тя е толкова упорита. Ако човек не можеше да предскаже бъдещето по обстоятелствата около смъртта на някое същество, то тогава излизаше, че мъртвите нямат какво да ни кажат, че едно дете, което чака да чуе гласа на мъртвата си майка, може никога да не го чуе, независимо колко се вслушва или колко е тихо и внимателно.

Затова тя се занимаваше да изучава снимки на опосуми, загинали на пътя, на мъртви богомолки, на птици, паднали от небето.

Айви ходеше из къщата тихо, безшумно белеше шамфъстъците, говореше приглушено на гарвана или въобще не говореше и понякога спокойствието се превръщаше в пълно затишие.

Такова беше затишието и сега, но Били го наруши. Интересуваше го не толкова анализът, колкото реакцията й, затова, докато я наблюдаваше по-внимателно, отколкото птицата някога я беше наблюдавала, Били рече:

— Понякога убийци психопати пазят сувенири от жертвите си.

Все едно бе казал нещо за тривиално за времето — Айви отпи глътка чай, после продължи да бели шамфъстъците.

Били подозираше, че каквото й да каже човек, не би изненадал Айви. Тя сякаш винаги знаеше какво ще бъде изречено, преди това да стане.

— Чух, че един сериен убиец — продължи той — изрязал лицето на жертвата си и си го запазил в буркан с формалдехид.

Айви загреба черупките от шамфъстъците от масата и ги сложи в тенекиената кофа до стола си. Тя не ги пусна, а ги постави така, че да не изтракат.

Докато я гледаше, Били не можеше да разбере дали е чувала за крадеца на лица преди, или това е нова информация за нея.

— Ако намериш труп без лице, какво би си помислила? Не за бъдещето, а за убиеца.

— Театър — каза тя без колебание.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Той е почитател на театъра.

— Защо мислиш така?

— Заради драматичността на това да изрежеш нечие лице.

— Не виждам връзката.

Тя взе една череша от чинията.

— Театърът е измамен — обясни тя. — Никой актьор не играе себе си.

Били можа само да каже „Добре“ и зачака.

— При всяка роля актьорът приема фалшива самоличност.

Тя лапна черешата, изплю костилката в ръката си и глътна плода. Независимо дали с този жест искаше да каже, че реалността на черешата е в костилката й, в крайна сметка именно такъв бе изводът на Били.

Айви отново го погледна в очите.

— Не му е трябвало лицето, защото е лице, а защото е маска.

Макар че очите й бяха красиви, но непроницаеми, Били бе сигурен, че тълкуванието не й действа така смразяващо, както на него. Може би когато човек цял живот се опитва да чуе гласовете на мъртвите, не се шокира лесно.

— Искаш да кажеш, че понякога, когато е сам и в подходящо настроение, той вади лицето и си го слага? — удиви се той.

— Може би. А може би му е нужно, защото му напомня за драматично събитие от живота му, за любимо представление.

Представление. Ралф Котъл бе запечатал тази дума в съзнанието му. Айви я беше повторила умишлено или съвсем случайно. Не можеше да се разбере.

Тя продължаваше да го гледа в очите.

— Мислиш ли, че всяко лице е маска, Били?

— А ти?

— Глухата ми баба беше кротка и блага като светица, но дори и тя си имаше тайни. Вярно, че бяха невинни, дори очарователни тайни. Маската й беше прозрачна почти като стъкло, и все пак дори тя носеше маска.

Били не разбираше какво искаше да му каже тя, какви изводи искаше той да си извади. Не смяташе обаче, че ако я попита, ще получи ясен отговор. Не че тя непременно се мъчеше да го заблуди. Просто обикновено говореше метафорично, не с някаква умисъл, а защото си беше такава. Всичко, което казваше, звучеше кристално ясно като камбанен звън и все пак понякога почти не се поддаваше на интерпретация. В много случаи мълчанието й сякаш казваше повече от думите й, както би могло да се очаква от момиче, отгледано от любяща глуха жена.

Ако беше я разбрал поне отчасти, Айви не се опитваше да го заблуди за нищо. Но тогава защо бе заявила, че всяко лице, включително и нейното, е маска?

Ако Айви посещаваше Барбара само защото Барбара се бе държала мило с нея, ако беше занесла снимките на мъртви същества в „Шепнещите борове“ само защото носеше тези снимки навсякъде, тогава снимката на богомолката нямаше нищо общо с капана, в който беше попаднал Били, и тя не знаеше нищо за изрода. В такъв случай той можеше да стане, да си тръгне и да се захване със спешните си задачи. Били обаче остана на масата.

Айви отново бе свела очи над шамфъстъците, пръстите й бяха заети с мълчаливата, полезна работа.

— Баба ми беше глуха по рождение — поде малко тя. — Никога не бе чувала произнесена дума и не знаеше как се изговаря.

Докато наблюдаваше пъргавите й пръсти, Били си мислеше, че навярно дните на Айви са изпълнени с полезни дейности — грижи за градината, поддръжката на тази прекрасна къща в безупречно състояние, готвене — и че тя избягва бездействието с цената на всичко.

— Не беше чувала и някой да се смее и въпреки това знаеше как се прави. Смехът й беше красив и заразителен. Чак когато бях на осем, я чух да плаче.

Били разбираше натрапчивата й нужда да бъде постоянно заета с нещо, защото и с него беше така, затова й съчувстваше. Като оставим настрана въпроса дали можеше да й вярва, тя му беше много симпатична.

— Когато бях съвсем малка — поде отново Айви — не разбирах какво точно значи, че майка ми е умряла при раждането. Мислех си, че аз съм я убила по някакъв начин, че съм виновна за смъртта й.

Гарванът на перваза протегна отново крилете си, също така безшумно, както и предишния път.

— На осем години разбрах, че нямам вина. Когато го казах със знаци на баба, за пръв път я видях да плаче. Може да звучи смешно, но аз очаквах плачът й да е беззвучен — сълзите й да се стичат по лицето и то да се сгърчи мълчаливо. Но хлипанията й бяха нормални като смеха й. По отношение на тези два звука, тя не се различаваше от онези, които чуват и говорят, беше същата като тях.

Били бе смятал, че Айви пленява мъжете с красотата и сексапила си, но магията й имаше по-дълбок източник.

Той не разбра какво иска да й разкрие, докато не чу собствените си думи:

— Когато бях на четиринайсет, застрелях майка си и баща си.

Без да вдигне поглед, тя заяви:

— Знам.

— Убих ги.

— Знам. Мислил ли си някога, че някой от тях може да иска да поговори с теб през стената?

— Не, не съм. Господи, надявам се никога да не го направят.

Айви продължи да бели, а той я гледаше. След малко тя каза:

— Трябва да си тръгваш.

От тона й се разбираше, че не го гони, а разбира, че се налага той да върви.

— Така е. — Той стана от стола.

— Имаш проблеми, нали, Били?

— Не.

— Лъжеш.

— Да.

— И няма да ми кажеш нищо повече.

Той замълча.

— Дойде тук, защото търсеше нещо. Намери ли го?

— Не съм сигурен.

— Понякога можеш толкова да се напрягаш да чуеш тихите звуци, че да не чуеш силните.

Той помисли над това за момент и попита:

— Ще ме изпратиш ли до вратата?

— Знаеш пътя.

— Трябва да заключиш след мен.

— Вратата се затваря автоматично, когато излезеш.

— Това не е достатъчно. Преди да мръкне, трябва да заключиш и да затвориш прозорците.

— Не ме е страх от нищо — отвърна тя. — Никога не ме е било страх.

— А мен винаги ме е било страх.

— Знам — каза тя. — Страх те е вече двайсет години.

На излизане шумът от стъпките на Били бе по-тих, отколкото на влизане. Затвори входната врата, провери дали е заключена и след като мина под тунела, излезе на улицата, оставяйки Айви Елджин с чая и шамфъстъците й, с бдящия гарван зад гърба й, в безмълвието на кухнята, където стенният часовник беше без стрелки.