Дийн Кунц
Ускорение (12)

Глава 12

Горният коридор водеше към три спални, баня и дрешник. Четири от петте врати бяха затворени. От двете страни на отворената врата на главната спалня имаше ръце на анимационни герои, сочещи към нея.

Били не желаеше да бъде направляван подобно на животно, което го тласкат към кланица, и остави главната спалня за накрая. Първо провери банята, после дрешника и другите две спални, в една от които беше чертожната маса на Лани. Не пропускаше да избърше с кърпата дръжките на всички врати, които докосваше.

Когато остана само едно място за оглед, той спря в коридора и се ослуша. И карфица да паднеше, щеше да се чуе. Нещо бе запряло в гърлото му и той не можеше да го преглътне. Не можеше да го преглътне, защото това нещо беше също толкова нереално, колкото и парчето лед, което се плъзгаше надолу по гърба му.

Влезе в главната спалня, където светеха две лампи. Тапетите на рози бяха избрани от майката на Лани и не бяха сменени след смъртта й дори когато няколко години по-късно синът й се бе преместил да спи тук. С времето фонът бе потъмнял и придобил приятен оттенък на бледо петно от чай. Кувертюрата беше една от любимите на Пърл Олсен — розова, с избродирани по краищата цветя.

Често по време на боледуването на госпожа Олсен, след сеансите с химиотерапия и омаломощаващото лечение с радиация, Били беше седял с нея в тази стая. Понякога просто й говореше или я наблюдаваше, докато спи. Често й четеше. Тя харесваше приключенски истории за авантюристи, разкази за колониална Индия, за гейши и самураи, за китайски властелини и карибски пирати.

Пърл беше напуснала този свят, а сега го бе напуснал и Лани. Облечен в униформата си, той седеше в едно кресло, с крака, подпрени на табуретка, и все пак го нямаше. Беше застрелян в челото.

Били не искаше да види тази гледка. Ужасяваше се, че тя ще се запечата в паметта му. Искаше да си тръгне. За бягство обаче не можеше да става дума. Нито преди двайсет години, нито сега, нито когато и да било. Тръгнеше ли да бяга, щяха да го последват и да го унищожат.

Ловът беше започнал и по неразбираеми за него причини той беше крайната плячка. Бързото бягане не можеше да го спаси, както не можеше да спаси лисицата. За да избяга от хрътките и ловците, лисицата се нуждае от хитрост и готовност да рискува.

Били не се чувстваше като лисица — по-скоро като заек. Но нямаше да бяга като заек.

Липсата на кръв по лицето на Лани и това, че никъде не се виждаше да кърви, подсказваха две неща — че смъртта е настъпила мигновено и че задната страна на черепа му бе пръсната. Тапетите зад стола не бяха изцапани с кървави петна и парчета мозък. Лани не беше надупчен там, където седеше сега. Въобще не беше застрелян в тази стая.

Понеже не беше видял кръв никъде в къщата, Били заключи, че убийството е било извършено навън. Може би Лани беше станал от кухненската маса, където бе пил ром с кока-кола, и в пияното си или полупияно състояние бе излязъл да подиша чист въздух. Може би беше решил, че няма да уцели тоалетната чиния, и беше излязъл да се облекчи в задния двор.

Психопатът сигурно е използвал нещо непромокаемо, за да пренесе трупа в къщата, без да остави следи. Дори да беше физически много силен, трябва да му е било доста трудно да носи тялото до спалнята, особено като се имат предвид стълбите. Трудно и наглед съвсем ненужно. Фактът обаче, че го беше направил, показваше, че е имал важна причина за това.

Очите на Лани бяха отворени, леко изхвръкнали. Лявото беше малко изкривено, сякаш приживе бе имал изкуствено око. Налягането. В мига, когато куршумът бе преминал през мозъка, налягането в черепа се бе повишило, преди да спадне след отварянето.

В скута на Лани лежеше някакъв роман. Изданието беше по-малко и по-евтино от красивите екземпляри в книжарниците. По полиците в единия край на спалнята бяха наредени поне двеста подобни книги.

Били видя заглавието, името на автора и илюстрацията на обложката. В книгата се разказваше за съкровище и истинска любов, действието се развиваше някъде на островите в южната част на Тихия океан. Преди много години той беше чел тази книга на Пърл Олсен. Беше я харесала, но пък тя харесваше всички книги.

Дясната ръка на Лани лежеше отпусната върху книгата. Той си беше отбелязал мястото, докъдето беше стигнал, със снимка. Тази сцена бе постановка на психопата. Тя или имаше някакво емоционално значение за него, или съдържаше някакво послание, гатанка.

Преди да е разбъркал нещо, Били огледа сцената. В нея нямаше нищо въздействащо или хитро, нищо, което да е вдъхновило убиеца и да го е мотивирало да положи такива усилия за подредбата.

Били тъжеше за Лани, но повече го болеше от това, че не му бе отредена дори достойна смърт. Психопатът го беше мъкнал из къщата и го беше изложил на показ като манекен, като кукла, сякаш беше създаден единствено за негово забавление, да бъде подмятан.

Лани беше предал Били, но това вече нямаше значение. Когато стоиш на прага на царството на мрака, празнотата, простъпките, които си струваше да помниш, бяха малко. Единствените неща, заслужаващи да останат в паметта, бяха миговете на приятелство и смях. Макар да се бяха сдърпали в последния ден от живота на Лани, сега те бяха от един отбор, обединени в борбата срещу общия противник.

На Били му се стори, че чува нещо в хола. Без да се колебае, стиснал револвера в двете си ръце, той завъртя оръжието наляво и надясно и щом се увери, че пътят е чист, излезе от спалнята.

Вратите на банята, дрешника и на другите спални бяха затворени, както ги беше оставил. Засега не смяташе за необходимо да ги претърсва отново. Може би къщата просто се наместваше, оплаквайки се от тежестта на времето, но почти сигурно не беше шум на отваряща или затваряща се врата.

Той избърса в ризата влажната си лява длан, с която после хвана оръжието, избърса дясната и пак пое оръжието с нея. Застана горе на стълбите. От долния етаж, отвъд отворената предна врата не долетя нищо освен тишината на лятната нощ, безмълвието на дълбокия мрак.