Дийн Кунц
Ускорение (48)

Глава 48

Били паркира на поляната зад гаража, където не можеше да го види дори шофьор, решил да обърне в края на уличката. После нахлузи латексови ръкавици. Отвори задната врата на къщата с резервния ключ, който беше взел от кухината в дъбовия дънер преди деветнайсет часа. Носеше пластмасово платно, тиксо и въже. И, разбира се, револвера.

Били светна лампите на долния етаж. Сряда и четвъртък бяха почивните дни на Лани, така че през следващите трийсет и шест часа вероятно никой нямаше да се усъмни, че е изчезнал. Ако някой приятел обаче се отбиеше и видеше лампите да светят, а не му отвореха, щеше да стане проблем. Затова Били възнамеряваше да свърши каквото трябва възможно най-бързо и да си тръгне, като загаси лампите след себе си.

Ръцете на анимационни герои, сочещи пътя към трупа, все още стояха залепени по стените. Били смяташе да ги махне после, когато заличава следите.

В случай че по трупа на Лани бяха скрити улики, сочещи към Били, както в случая с Жизел Уинслоу според Котъл, никоя от тях нямаше да послужи в съда, ако Лани намереше вечен покой на километър под земята.

Били си даде сметка, че докато премахваше уликите срещу себе си, унищожаваше и доказателствата за вината на убиеца, ако той случайно бе оставил такива. Така че Били разчистваше и за двамата.

Лукавството, с което бе заложен този капан, и изборът, който Били бе направил по време на представлението, бяха довели до това положение и сега се налагаше да направи каквото трябва.

Нямаше значение. Нищо нямаше значение освен Барбара. Той трябваше да остане на свобода, за да я защитава, защото нямаше кой друг да го стори.

Ако подозрението за убийствата паднеше върху Били, Джон Палмър щеше да го хвърли в затвора много бързо. Шерифът щеше да опита да се реабилитира, като обвини Били, и ако успееше, щеше да представи в различна светлина и миналото.

Дори само да го подозираха, пак можеха да го задържат. Не беше сигурен за колко време — със сигурност за поне четирийсет и осем часа. Дотогава Барбара щеше да е убита. Или да изчезне като Джудит Кеселман, студентката по музика, която обичаше кучетата и разходките по плажа. Представлението щеше да е свършило, а може би изродът щеше да се сдобие с още едно лице в буркан.

Минало, настояще и бъдеще се сливаха тук и сега. Времето течеше стремглаво (можеше да се закълне, че чува цъкането на стрелките на часовника), затова бързо заизкачва стълбите към горния етаж.

Още преди да пристигне в къщата, той се тревожеше, че няма да намери трупа на Лани в креслото в спалнята, където го бе оставил. Нов ход, нов обрат в представлението.

След като изкачи стълбите, той спря, обзет от същия страх. Поколеба се още веднъж на прага на главната спалня. После влезе и светна лампата. Лани седеше в креслото, с книгата в скута и снимката на Жизел Уинслоу пъхната между страниците й.

Трупът изглеждаше зле. Видимо разлагане още не бе настъпило, навярно забавено от работещия климатик, но кръвоносните съдове на лицето му изглеждаха зелени, подобно на мраморни жилки.

Погледът на Лани следваше движенията на Били, но това беше илюзия, породена от осветлението.