Дийн Кунц
Ускорение (29)

Глава 29

— Това не е ли превръзка? — настоя сержант Наполитино.

Макар да падаше над челото му, гъстата коса на Били не прикриваше напълно бинта и лейкопласта.

— Нараних се, като режех дърво с трион — отвърна Били, приятно изненадан колко бързо му хрумна подходяща лъжа.

— Изглежда сериозно — каза сержант Собиески.

— Не, не е сериозно. Имам дърводелска работилница в гаража. Сам съм си направил всички шкафчета в къщата. Снощи се захванах да режа едно парче дърво и в дъската имаше чеп. Трионът спука чепа и няколко трески ми се забиха в челото.

— Човек може да загуби око така — рече Собиески.

— Нося предпазни очила.

— Бяхте ли на лекар? — попита Наполитино.

— Не. Нямаше нужда, бяха просто трески. Извадих ги с пинсети. Сложих превръзка, защото разкъсах кожата още повече, докато ги вадех.

— Може да се инфектира.

— Почистих раните със спирт и кислородна вода, после ги намазах с неоспорин. Ще ми мине. Случват се такива работи.

Били усети, че отговорите му звучат задоволително. В собствените си уши той не звучеше като човек, който действа под нечий натиск, който трябва да реши въпрос на живот и смърт.

Слънцето беше горещо като пещ, като ковачница и жегата, идеща от колата, беше по-силна и от микровълнова печка, но той запази самообладание.

Разпитът прие по-отрицателен и агресивен характер, но той не забеляза това веднага.

— Господин Уайлс — подхвана Наполитино, — обадихте ли се после на „Справки“?

— Какво?

— След като погрешка избрахте 911 и затворихте, избрахте ли 411, както възнамерявахте?

— Не, просто поседях една минута и мислех какво съм направил.

— Седели сте цяла минута и сте мислили за това как погрешка сте набрали 911?

— Е, не цяла минута, колкото там беше. Не исках пак да сбъркам. Чувствах се малко замаян. Както казах, мъчи ме стомахът. После ми се обади Розалин.

— Преди да успеете да се обадите на 411, ви се обади тя?

— Точно така.

— След разговора ви с оператора на 911…

— Розалин.

— Да. След като говорихте с нея, обадихте ли се на 411?

Телефонната компания таксуваше всяко обаждане на 411.

Ако беше звънял на този номер, те щяха да го регистрират.

— Не — отвърна Били. — Почувствах се като идиот. Прииска ми се да пийна нещо.

Идеята за пиенето дойде естествено, не като част от опитите му да ги убеди, че е пиян. По негово мнение думите му звучаха гладко и убедително.

Наполитино продължи:

— Кой номер щяхте да поискате, ако бяхте избрали 411?

Били осъзна, че тези въпроси вече не касаеха състоянието и сигурността му. В тях прозираше завоалиран антагонизъм, едва доловим, но безспорен. Замисли се дали да не повдигне въпроса и да ги попита за намеренията им, но не искаше да изглежда гузен.

— На Стийв — каза той. — На Стийв Зилис.

— А той е…?

— Барман.

— Замества ви, когато сте болен ли? — поиска да разбере Наполитино.

— Не, той поема смяната след мен. Какво значение има?

— Защо искахте да му се обадите?

— Исках да го предупредя, че ме няма и че ще има много за чистене, защото Джеки е обслужвал сам бара.

— Джеки? — поинтересува се Наполитино.

— Джеки О’Хара, собственикът. Той ме замества. Джеки не чисти редовно работния бар отдолу, натрупват се мръсни чаши и има разсипано. Който е на смяна след него трябва да се блъска петнадесет минути, за да приведе нещата в ред.

Всеки път, когато се налагаше да даде по-подробно обяснение, Били чуваше как гласът му трепери. Сигурен бе, че не си въобразява и че сержантите също го долавят.

Може би всички говореха така, когато дълго време ги разпитваха полицаи. Може би беше естествено да е притеснен. Прекаленото жестикулиране обаче не беше естествено, особено за Били. Докато обясняваше, ръкомахаше повече от обикновено и не можеше да се овладее. Той пъхна отбранително ръце в джобовете на панталона си, като се стараеше жестът му да изглежда непринуден. Във всеки джоб пръстите му напипаха 3 патрона — резервните амуниции.

— Значи, искахте да предупредите Стийв Зилис, че го чака чистене — продължи разпита Наполитино.

— Точно така.

— И не знаете телефонния номер на господин Зилис?

— Не му звъня често.

Това вече не бяха невинни въпроси и отговори. Все още не бяха преминали към официален разпит, но нещата вървяха натам. Били не можеше да си обясни защо — явно отговорите и поведението му не отклоняваха подозренията, както той си мислеше.

— Телефонът на господин Зилис няма ли го в указателя?

— Предполагам, че го има, но понякога е по-лесно да се обадиш на 411.

— Освен ако погрешка не набереш 911 — рече Наполитино.

Били реши, че ще е по-добре да замълчи, вместо да се самобичува за глупостта си, както бе направил преди. Ако положението се влошеше дотам, че да го претърсят, щяха да намерят куршумите в джобовете му. Дали щеше да успее да обясни наличието им с още някоя бърза и убедителна лъжа? В момента такава не му идваше наум. Не можеше да повярва, че ще се стигне дотам. Сержантите бяха дошли от загриженост за безопасността му. Трябваше само да ги убеди, че нищо не го заплашва, и те щяха да си отидат.

Нещо, което беше или не беше казал, ги караше да се съмняват. Трябваше да намери правилните думи, магическите думи, и те щяха да си отидат. Ето че пак го мъчеше безсилието на езика.

Колкото и реална да изглеждаше промяната в отношението на Наполитино, нещо в Били настояваше, че си въобразява. Усилията да прикрива тревогата си бяха изкривили възприятията му, бяха го изпълнили с известна доза параноя.

Той си напомни да стои неподвижно, да бъде търпелив.

— Господин Уайлс — подхвана пак Наполитино, — абсолютно ли сте сигурен, че сам сте набрал 911?

Макар че Били разбираше всяка отделна дума на този въпрос, не можеше да проумее смисъла му. Не схващаше каква беше целта на въпроса и предвид всичко, което им бе казал дотук, не можеше да си представи какъв отговор очакват.

— Има ли някаква вероятност да е позвънил някой друг в къщата ви? — притисна го Наполитино.

За момент Били си помисли, че по някакъв начин са научили за психопата, но после разбра. После разбра.

Сержант Наполитино формулираше думите си така, че да не даде възможност на адвокат да оспорва законността на полицейската процедура. Въпросът, който всъщност искаше да зададе, беше по-директен: Господин Уайлс, държите ли насила някого в дома си? Да не би тя да се е освободила и да е набрала 911, но вие да сте й изтръгнали телефона и да сте затворили с надеждата, че връзката не се е осъществила?

За да го попита така директно, Наполитино трябваше първо да информира Били относно конституционните му права — че може да не отговаря на въпросите и да поиска адвокат по време на разпита.

Били Уайлс беше заподозрян. Бяха на ръба. На ръба на пропаст.

Никога мозъкът на Били не беше изчислявал така трескаво възможните ходове и последствията им, съзнавайки че с всяка секунда колебание изглежда все по-виновен. За щастие не беше нужно да имитира слисване. Ченето му сякаш се откачи. Понеже не вярваше, че ще изиграе убедително ролята на разгневен или възмутен, Били реши да изрази истинската си изненада.

— Велики боже, да не би да мислите…? Наистина ли мислите, че аз… Велики боже! Смятах, че съм последният човек, който прилича на Ханибал Лектър.

Наполитино не каза нищо. Собиески също. Погледите им бяха пронизващи като оста на въртящ се жироскоп.

— Разбира се, вие сте длъжни да проверите — продължи Били. — Ясно, разбирам ви. Няма проблем. Ако искате, влезте и огледайте.

— Господин Уайлс, да разбирам ли, че ни каните да претърсим къщата ви за някой натрапник?

Пръстите на Били докосваха патроните в джобовете му, в съзнанието си виждаше сянката на Котъл, сврян в дупката под бюрото…

— Проверявайте каквото искате — каза той приветливо, сякаш изпитваше облекчение, че най-сетне е разбрал какво искат от него. — Давайте.

— Господин Уайлс, аз не съм искал да претърся дома ви. Нали разбирате какво е положението?

— Да, разбирам. Нямам нищо против. Давайте.

Ако имаха покана да влязат, всички доказателства, които намереха, можеха да се използват в съда. Ако обаче влезеха непоканени, без съдебно разрешение или сериозна причина да вярват, че някой вътре е в опасност, същите доказателства щяха да бъдат отхвърлени от съда.

Полицаите можеха да са изтълкували готовността на Били да сътрудничи като знак за невинност. Той се отпусна дотолкова, че извади ръцете си от джобовете. Ако беше открит, ненапрегнат и ги насърчеше, може би щяха да решат, че няма какво да крие, и да си тръгнат, без да претърсват къщата.

Наполитино хвърли поглед към Собиески и Собиески кимна.

— Господин Уайлс, щом така ще се почувствате по-добре, ще хвърля един поглед на къщата.

Сержант Наполитино заобиколи отпред патрулната кола и се отправи към верандата, а Били остана със Собиески.