Дийн Кунц
Ускорение (26)

Глава 26

Били вдигна телефона.

— Ало?

Не беше откачалникът. Женски глас попита:

— С кого разговарям?

— Аз с кого разговарям? Вие ми позвънихте.

— Били, ти ли си? Обажда се Розалин Чан.

Розалин беше приятелка на Лани Олсен. Работеше с него в шерифския отдел на Напа. Идваше в бара от време на време.

Сигурно бяха намерили с трупа на Лани, преди Били да реши какво да прави с него.

В момента, в който той осъзна, че не й е отговорил, Розалин попита загрижено:

— Как си? Наред ли е всичко?

— Аз ли? Добре съм, нищо ми няма. Само дето тия жеги ме влудяват.

— Да нямаш някакви проблеми?

В съзнанието му се мярна трупът на Котъл в банята и чувството за вина притисна ума му в ъгъла на объркването.

— Не. Защо да имам проблеми?

— Преди малко някой се обади и затвори, без да каже нищо. Ти ли беше?

Облаците на озадачение за момент се сгъстиха, а после изчезнаха. За момент беше забравил какво работи Розалин. Тя беше оператор на 911. Името и адресът на всеки, който се обаждаше на този номер, се появяваше на екрана й веднага щом тя отговореше.

— Това беше преди… колко?… Няма и минута? — попита той, опитвайки се да съобрази какво да каже.

— Преди минута и десет секунди. Ти ли…

— Исках да се обадя на „Справки“, а съм набрал 911.

— Искал си да се обадиш на 411?

— Да, на 411, но съм натиснал 911. Веднага се усетих и затворих.

Психарят още беше в къщата. Той беше позвънил на 911. Защо и какво се надяваше да постигне с това Били не можеше да отгатне, особено под такова напрежение.

— Защо не ми каза, че си сбъркал номера, преди да затвориш? — попита Розалин Чан.

— Усетих се веднага и затворих толкова бързо, че не вярвах да съм се свързал. Беше глупаво. Извинявай, Розалин, исках да се обадя на 411.

— Значи нямаш проблеми?

— Всичко е наред. Освен тази влудяваща жега.

— Нямаш ли климатик?

— Имам, но се развали.

— Много неприятно.

— Ужасно.

Револверът лежеше на бюрото. Били го взе. Изродът още беше в къщата.

— Може да намина в бара към пет.

— Няма да съм там. Нещо не ми е добре и си взех болничен.

— Нали каза, че си добре?

Толкова бе лесно да се оплете. Трябваше да намери неканения гост, но и да звучи убедително пред Розалин.

— Добре съм, нищо ми няма. Нищо сериозно. Малко ме боли стомахът. Може да е лятна настинка. Слагам си от оная паста в носа.

— Каква паста?

— Цинкова паста. Слагаш си в носа. Много помага — веднага ти минава.

— Май съм чувала за нея.

— Много е добра, наистина действа. Джеки О’Хара ми я препоръча. Добре е да имаш вкъщи от нея.

— Значи всичко при теб е наред?

— С изключение на жегата и стомаха ми, но за тези неща не можеш да ми помогнеш. 911 няма как да оправи нечия настинка или развален климатик. Извинявай, Розалин. Голям съм идиот.

— Няма нищо. Половината от обажданията тук не са спешни.

— Така ли?

— Някои се обаждат, защото котката им се покатерила на дърво и не може да слезе, или пък съседите им вдигат много шум, нещо от сорта.

— Благодаря, че ми каза. Значи, не съм най-големият глупак на света.

— Важното е, че си добре. Пази се, Били.

— Добре, Розалин, ти също.

— Дочуване.

Той затвори телефона и стана от стола. Докато той е бил в банята при трупа, психарят се бе върнал в къщата. Или може би вече е бил вътре и се е криел в килера или накъде другаде, където Били не бе проверил.

Куражлия беше тоя тип. Знаеше за револвера и въпреки това бе влязъл в къщата и бе позвънил на 911, докато Били се занимаваше с компютъра. И не бе изключено още да е в къщата. Какво ли правеше? Нещо правеше.

Били отиде до отворената врата, излезе от кабинета и стискайки револвера с две ръце, го насочи наляво, надясно, после пак наляво и пак надясно. Психопатът не беше в хола. Беше някъде наоколо.