Дийн Кунц
Ускорение (42)

Глава 42

В шест часа вечерното слънце огряваше лозята и обливаше прозореца с лятна светлина, живот и изобилие.

Под бледите клепачи очите на Барбара Мендел следяха случващото се в ярките й сънища.

Седнал на високия стол до леглото й, Били й разказваше.

— Видях се с Хари днес. Той още се усмихва, когато си спомня как ти го наричаше „палячо“. Най-голямото му постижение било, че никога досега не са го лишавали от адвокатски права.

Не спомена нищо за другите случки от деня — те не биха повдигнали духа й.

От отбранителна гледна точка, двете слаби места на стаята бяха вратата към коридора и прозорецът. Банята беше без прозорци. Прозорецът имаше щори и резе. Вратата не се заключваше.

Като всяко болнично легло, това на Барбара беше на колела. В четвъртък вечер, когато наближеше полунощ, Били можеше да я изкара оттук, където убиецът очакваше да я намери, и да я заведе в друга, по-безопасна стая.

Към нея нямаше прикрепени животоподдържащи системи или монитори. Контейнерът с храната и помпата на сондата бяха закачени за пилон, монтиран върху рамката на леглото.

Пунктът на медицинските сестри се намираше по средата на дългия коридор, откъдето не се виждаше нейната стая, която бе след завоя на коридора, в западното крило. С малко късмет той би могъл да премести Барбара в последния момент, без да го видят, и да се върне тук да чака психопата. Ако се стигнеше, разбира се, до подобен кризисен момент. Което Били очакваше да стане, макар и не с радост.

Той остави Барбара сама и тръгна из западното крило, като поглеждаше в стаите на другите пациенти, надникваше в малките складове и стаите за къпане. Преценяваше доколко стават за скривалище.

Когато се върна в стаята на Барбара, тя говореше.

„… мокър до кости… окалян… окуцял от ходене по камънаци…“

Думите й подсказваха, че сънува лош сън, но не и тонът на гласа й. Тя говореше тихо, като в унес.

„… изпорязан от остри камъчета… ожулен от коприва… с раздрани от тръните дрехи…“

Били беше забравил да си вземе тефтерчето и химикалката. Но дори да ги носеше, не би имал време да седне, да се приготви и да запише всичко.

„Бързо!“ — каза тя.

Застанал до леглото й, той сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

„Кажи го!“ — прошепна настойчиво Барбара.

Той се надяваше, че очите й ще се отворят и тя ще го погледне, но това не стана.

Барбара замлъкна и Били клекна да потърси кабела, който захранваше повдигащия механизъм на леглото. Щеше да му е нужен, ако на другата вечер се наложеше да я премести.

На пода, под ръба на високото легло, лежеше снимка, направена с цифров фотоапарат. Били я взе и се изправи, за да я разгледа на светлината.

„… ще пълзи ли, пълзи…“ — прошепна Барбара.

Той завъртя снимката три пъти, преди да разбере, че на нея има богомолка, явно мъртва, бледнееща върху избледнялата боя на дъските.

„… ще пълзи ли, пълзи… и ще го разпори…“

Внезапно шепотът потрепери по спиралните пътища навътре в ушите на Били, потрепери като агонизираща богомолка, разтърси го и го вледени.

През обичайните часове за посещение близки и приятели влизаха през предния вход и отиваха където искат, без да се разписват в регистър.

„… ръцете на мъртъвците…“ — прошепна тя.

Понеже Барбара имаше нужда от по-малко грижи в сравнение с пациентите в съзнание, с техните безброй оплаквания и желания, сестрите не влизаха при нея често.

„… грамадни камъни… зловещо червени…“

Някой дискретен посетител можеше да прекара тук половин час, без да го видят, че седи до леглото й, че влиза или излиза.

Не му се искаше да остави Барбара сама да говори на празната стая, макар че сигурно го беше правила безброй пъти досега. Тази вечер към многото задачи на Били се прибави още една, която не търпеше отлагане.

„… увиснали вериги… ужасно…“

Били пъхна снимката в джоба си, наведе се и целуна челото на Барбара. То беше хладно, винаги беше хладно.

Минавайки край прозореца, спусна щорите. В нежеланието си да си тръгне спря на вратата и я погледна.

Тогава тя изрече нещо, което му прозвуча познато, макар да не знаеше откъде.

„Мисис Джо“ — каза тя. — „Мисис Джо“.

Не познаваше никого с фамилия Джо, Джозеф, Джонсън, Джонас или друго подобно име. И все пак… струваше му се познато.

В ушите му отново потръпна призрачна богомолка. И по гръбнака. Били се помоли така искрено, както бе казал на Гретхен Норлий, и остави Барбара сама в може би последната безопасна за нея нощ.

Оставаха по-малко от три часа дневна светлина в небето, което бе толкова сухо, че в него нямаше и помен от облак. Слънцето бе ослепително като ядрена експлозия, въздухът бе замрял сякаш в очакване на катастрофален взрив.