Дийн Кунц
Ускорение (60)

Глава 60

В 2:09 сутринта Били паркира на тиха уличка, на две преки от дома на Стийв Зилис. Долните клони на лавровите дървета висяха под уличните лампи, които хвърляха жълта светлина над тротоарите и така сенките на листата приличаха на разсипано съкровище от черни монети.

Той вървеше, без да бърза, като човек, който цял живот страда от, безсъние и редовно се разхожда в тези мъртви часове.

Прозорците на къщите бяха тъмни, осветлението на верандите беше изключено. По улицата нямаше движение. Земята беше вече отдала много от натрупаната през деня горещина. Нощта не беше нито гореща, нито хладна.

Усуканият край на торбата от хляба беше закачен на колана му, а самата торба висеше от лявата му страна. В нея се намираха белезниците, един флакон сълзотворен газ и електрическата палка. От дясната му страна пък бе закачен кобурът „Уилсън Комбат“. Зареденият пистолет бе в него.

Беше извадил тениската от дънките си и донякъде тя прикриваше пистолета. От метър и повече разстояние, през нощта никой не би забелязал издайническите очертания на оръжието.

Когато стигна до къщата на Зилис, той тръгна по алеята в предния двор, после край редицата евкалиптови дървета пред гаража. Предната част на къщата беше тъмна зад спуснатите щори, но от задните прозорци се процеждаше светлина. Спалнята и банята на Зилис.

Били стоеше в задния двор и изучаваше обстановката, като обръщаше внимание на всеки нюанс на нощта. Остави очите си да забравят за уличното осветление и да се адаптират напълно към мрака.

Напъха тениската си отново в дънките, за да може лесно да извади пистолета от кобура. Измъкна от джоба си чифт латексови ръкавици и ги нахлузи на ръцете си.

В квартала цареше тишина. Къщите бяха близо една до друга. Трябваше да внимава да не вдига шум, когато влезе вътре. Съседите щяха да чуят евентуален вик или изстрел, ако не заглушеше шума с възглавница.

Той се качи на верандата, където имаше само един алуминиев стол. Нямаше маса, нямаше скара, нямаше цветя в саксии. През стъклото на вратата се виждаше кухнята, осветена само от два електронни часовника — единия на електрическата фурна, другия на микровълновата.

Били измъкна торбата от колана си и извади флакона със сълзотворен газ. Кърпата вътре заглуши издрънчаването на белезниците. Усука края на торбата и я закачи отново на колана.

При първото си посещение беше откраднал резервен ключ от едно от чекмеджетата в кухнята. Пъхна го внимателно в ключалката и го завъртя бавно, страхувайки се, че евентуалният шум може да се чуе навсякъде из малката къща. Вратата се отвори. Заради ръждата пантите сякаш изшептяха, но не изскърцаха. Били влезе вътре и затвори вратата след себе си. В продължение на около минута остана на място. Очите му бяха привикнали към тъмнината, но му беше нужно да се ориентира. Сърцето му лудо се блъскаше в гърдите му, отчасти може би заради действието на кофеиновите таблетки.

Тръгна през кухнята и гумените му подметки заскърцаха леко по линолеума. Той изтръпна, но продължи нататък. В хола имаше мокет. Той направи две тихи стъпки и отново спря, за да се ориентира. Това, че Зилис ненавиждаше мебелите, го улесняваше. Нямаше много препятствия, които да го дебнат в мрака.

До ушите на Били достигнаха едва доловими гласове. Той се стресна и се заслуша. Не можеше да разбере какво казват. Беше очаквал Зилис да е сам и сега се замисли дали да не си тръгне. Не, трябваше първо да провери какво точно става.

Под мъждива светлина се виждаше коридорът, който водеше от хола към двете спални и банята. Лампата тук беше угасена, но от отворените врати на далечните стаи идваше светлина. Тези стаи бяха една срещу друга. Доколкото Били си спомняше, помещението вляво беше банята, а вдясно беше спалнята на Зилис.

Съдейки по регистъра и тембъра, не по думите, Били реши, че единият глас е женски, а другият — мъжки.

Той стисна флакона със сълзотворен газ, избута предпазителя и сложи палец върху бутона за пръскане. Инстинктът му подсказа да използва сълзотворния газ, а не пистолета. Не на всеки инстинкт може да се разчита повече, отколкото на разума. Ако първо застреляше Зилис, после нямаше какво да прави. Трябваше най-напред да го омаломощи, а не да го ранява.

Вървейки по коридора, той мина покрай мнимата кланица, където манекените лежаха безкръвно осакатени. Сега, когато чуваше гласовете по-добре, ставаше ясно, че са на актьори от лошо представление. Някак изтънели, те явно идваха от говорителите на евтин телевизор. Изведнъж жената изплака от болка, но така, сякаш болката й доставяше удоволствие.

Били почти бе стигнал до края на коридора, когато Стийв Зилис излезе от банята вляво.

Бос, с голи гърди, само по долнището на пижамата си, той си миеше зъбите и бързаше да види какво става във филма. Очите му се разшириха, когато забеляза Били. С четката в устата той изфъфли:

— Какво, мам…

Били го напръска със сълзотворния газ.

Полицейският сълзотворен газ е много ефикасен от разстояние до 6 метра, в идеалния случай — 5. Стийв Зилис се намираше едва на 2 метра от Били.

Когато сълзотворният газ попадне в устата или носа, той отчасти намалява възможността за атака. Ако човек иска да извади напълно противника си от строя, трябва да го напръска обилно в очите.

Струята опръска и двете очи на Зилис от упор и навлезе обилно в ноздрите. Той изпусна четката, покри очи с ръце, но твърде късно. Извърна се слепешката встрани, при което се блъсна в стената на коридора. С отчаяно хриптене се преви на две и взе да плюе разпенената паста за зъби, подобно на куче, болно от бяс.

Очите му горяха в адски огън, зениците му бяха така разширени, че виждаше само размазана светлина. Не можеше да различи дори силуета на нападателя си, нито сянката му. Гърлото му също гореше от химикала, който беше навлязъл през носа, и дробовете му се опитваха да спрат всяка замърсена глътка въздух, която поемеше.

Били се наведе, хвана края на левия крачол на пижамата му и го дръпна, за да го извади от равновесие. Зилис размаха ръце, търсейки стена, рамка на врата и нещо друго, за което да се хване, но не намери нищо и се изтърси на пода така силно, че се разтресе. Докато, хриптейки, се бореше да си поеме въздух, той се давеше и хленчеше за очите си, за болката, за жилещата светлина.

Били извади 9-милиметровия пистолет и го цапна с дулото отстрани по главата така, че да го заболи.

Зилис изрева и Били го предупреди:

— Не викай, или ще те ударя още по-силно.

Зилис изруга и Били го цапна с пистолета още веднъж, не толкова силно, колкото му беше обещал, но все пак достатъчно.

— Слушай сега — заговори Били. — Няма да виждаш добре през следващите двайсет-трийсет минути…

Зилис, който още дишаше учестено, го прекъсна:

— Господи, ослепях!

— Това е само сълзотворен газ.

— Ти луд ли си?

— Сълзотворен газ е. Не оставя трайни последици.

— Сляп съм — настоя Зилис.

— Стой на място.

— Сляп съм.

— Не си. Не мърдай.

— Мамка му…

От темето на Зилис се проточи тънка струя кръв. Били не го беше ударил много силно, но кожата се бе сцепила.

— Не мърдай и слушай какво ти говоря — подкани го Били. — Прави каквото ти казвам и няма страшно.

Били осъзна, че успокоява Зилис, сякаш вече бе ясно, че е невинен. До този момент бе мислил, че дори да се окаже, че Зилис не е психопатът, има начин да свърши работата и да си тръгне без сериозни последствия.

Ала във въображението му срещата не бе изглеждала толкова агресивна. Едно пръсване със сълзотворен газ. Зилис — омаломощен и послушен. Планът изглеждаше много прост. Но ето че те едва бяха започнали и положението вече беше извън контрол.

Били се постара да говори уверено.

— Ако не искаш да пострадаш, лежи кротко, докато не ти кажа какво да правиш.

Гърдите на Зилис изсвириха.

— Чуваш ли ме? — попита Били.

— Чувам те, по дяволите!

— Разбираш ли ме?

— Сляп съм, не съм глух.

Били влезе в банята, спря чешмата и се огледа. Не видя каквото му трябваше, но видя нещо, което не искаше да види — отражението си в огледалото. Очакваше да има безумен и опасен вид и беше точно така. Очакваше да изглежда уплашен и това също беше така. Не беше очаквал обаче да види човек, способен на зло, а видя точно това.