Дийн Кунц
Ускорение (30)

Глава 30

„Човек издава вината си в страха да не се издаде“, бе казал някой, може би Шекспир, може би О Джей Симпсън. Били не можеше да си спомни кой бе успял да изрази тази мисъл толкова точно, но сега усети много осезателно истината в афоризма.

Сержант Наполитино стигна до къщата, изкачи предните стълби и пресече верандата, прескачайки бутилката и неизпарилото се уиски.

— Като детектив от филмите е — обади се Собиески.

— Моля?

— Винс. Държи се безчувствено. Гледа те с безучастен поглед, лицето му е като от камък, но всъщност не е толкова твърд, колкото се прави.

Със споменаването на малкото име на Наполитино Собиески изглеждаше, сякаш доверява нещо на Били. Били, който следеше зорко да не го мамят и манипулират, подозираше, че сержантът гледа на него толкова приятелски, колкото паяк изпитваше нежност и обич към заловена муха.

Винс Наполитино влезе през отворената врата и изчезна в къщата.

— Винс е още прекалено много под влиянието на обучението — продължи Собиески. — Като се поочука в работата още малко, няма да е толкова нападателен.

— Човекът си върши работата, разбирам го — отвърна Били. — Няма проблем.

Собиески бе останал на двора, защото в някаква степен все още подозираше Били в престъпление. Иначе двамата полицаи щяха да претърсят къщата заедно. Собиески бе останал тук, за да не може Били да избяга.

— Как се чувстваш?

— Добре съм — рече Били. — Само ми е неудобно, че ви създавам толкова работа.

— Имах предвид стомаха ти.

— Не знам. Може да съм ял нещо развалено.

— Едва ли е от пикантното готвено на Бен Върнън. Толкова е люто, че може да излекува всички болести, известни на науката.

Били реши, че един невинен човек, който няма от какво да се бои, не би се взирал нервно в къщата, в очакване Наполитино да приключи с обиска. Той се обърна настрана и се загледа в лозята, които под златното слънце постепенно се смаляваха в посока на планините, извисяващи се в далечната синева.

— Може да е от раци — предположи Собиески.

— Какво?

— Раци, скариди, омар — като тръгнат да се развалят, могат яко да те натровят.

— Снощи вечерях лазаня.

— Това не би трябвало да е опасно.

— Кой знае, може моята лазаня да е — каза Били, опитвайки се да подражава на привидното безгрижие на Собиески.

— Хайде, Винс — подкани сержантът с известно нетърпение. — Знам, че си много старателен. Няма нужда да ми го доказваш. — После се обърна към Били: — Имаш ли таван?

— Да.

Сержантът въздъхна.

— Ще иска да претърси и тавана.

От запад се появи ято птички, което ту се спускаше, ту се издигаше. Бяха американски кълвачи, необичайно активни за такава жега.

— Такива ли търсиш?

Сержантът му поднасяше опаковка ментови бонбони. В първия момент Били не схвана, докато не усети, че отново е пъхнал ръце в джобовете и си играе с патроните. Извади ръце и каза:

— Малко е късно за това. — Все пак прие бонбона.

— Рисковете на професията — отбеляза Собиески. — Нали си барман, по цял ден се въртиш около алкохола.

Смучейки бонбона, Били се заоправдава:

— По принцип не пия много, но тази нощ се събудих в три часа, взеха да ме гонят тревоги за разни неща, които не зависят от мен. Не можах да си ги избия от главата и реших, че някоя друга глътка ще ми помогне да заспя.

— Всички имаме такива нощи. Не можеш да ги оправиш с алкохол обаче. Чаша горещ шоколад помага понякога.

— Пиенето не ме оправи, но продължих, за да мине по-бързо нощта, после и сутринта.

— Носиш на пиене.

— Мислиш ли?

— Не изглеждаш пиян-залян.

— Намалих темпото през последните часове. Реших да спра постепенно, за да не ме погне махмурлукът.

— Това ли е номерът?

— Един от номерата.

Беше лесно да се разговаря със сержант Собиески, прекалено лесно.

Кълвачите се спуснаха отново към тях, ту надолу, ту нагоре, около четирийсет на брой, които летяха сякаш ръководени от един ум.

— Много са досадни — каза по техен адрес Собиески.

С острите си човки, кълвачите търсеха подходящи къщи, конюшни и църкви в Напа, където бродираха сложни дантели в дървените корнизи, гредите над врати и прозорци, стрехите и челните дъски.

— Мен не ме закачат — отбеляза Били. — Моето е кедър.

Много хора намираха разрушителната работа на кълвачите за толкова красива, че не подменяха повреденото дърво, докато то не се срутеше от старост и износване.

— Не им ли харесва кедърът? — заинтересува се Собиески.

— Не знам. Моят явно не им харесва.

Като свърши с бродерията, кълвачът напълва с жълъди много от дупките в горната част на сградата, където слънцето ги напича. След няколко дни птицата се връща да ги преслуша. От някои се чува шум, от други не. Кълвачът отваря онези, които шумолят, за да изяде ларвите, които живеят там.

Дотук с неприкосновеността на дома. Кълвачите и сержантите й виждат сметката. Бавно и неумолимо.

— Къщата не е толкова голяма — каза Били, позволявайки си известно нетърпение, каквото според него би изпитвал някой невинен.

Сержант Наполитино се върна не през предната врата. Появи се откъм южната страна на къщата, от посоката на гаража. Когато се приближи, ръката му не лежеше небрежно върху пистолета. Може би това беше добър знак.

Сякаш подгонени от появата на Наполитино, птиците отлетяха в далечината.

— Хубава дърводелска работилница имате — обърна се той към Били. — Всичко може да се направи в нея.

От устата на сержанта тези думи прозвучаха така, сякаш Били беше използвал инструментите в работилницата да нареже труп.

Наполитино погледна към долината.

— Чудесна гледка.

— Бива я.

— Направо рай.

— Така е — съгласи се Били.

— Странно, че държите щорите спуснати.

Били беше прибързал с отпускането. Отвърна полусвързано:

— Когато е такава жега, ги спускам, заради слънцето.

— Дори на страничните прозорци, където не напича?

— При тази ярка светлина, когато искаш да избегнеш махмурлука, гледаш да е тъмно и спокойно.

— От сутринта намалявал пиенето — обясни Собиески. — Опитвал се да спре постепенно, за да избегне махмурлука.

— Това ли е номерът? — попита Наполитино.

— Това е един от номерата — отвърна Били.

— В къщата е доста прохладно.

— Прохладата също помага — рече Били.

— Розалин каза, че климатикът ви е развален.

Били беше забравил за тази си лъжа, тази миниатюрна нишка в мрежата му от лъжи.

— Спира за няколко часа, после пак тръгва, после пак спира — опита се да се измъкне той. — Може би има повреда в компресора.

— Утре се очаква ужасна жега — каза Наполитино, все още загледан в далечината. — Повикайте някой да го поправи, ако графиците им вече не са запълнени до Коледа.

— Аз ще го видя по-късно — отвърна Били. — Бива ме да поправям разни неща.

— Не си играйте с машинарията, докато не изтрезнеете напълно.

— Ще изчакам.

— Особено с електрически уреди.

— Ще си направя нещо за ядене. Това ще помогне. Може да ми оправи и стомаха.

Наполитино най-сетне обърна поглед към Били.

— Извинявам се, че ви държах тук на слънцето с вашето главоболие.

За пръв път гласът на сержанта звучеше искрено и помирително, но очите му оставаха студени, тъмни и усмирителни като дулата на чифт пистолети.

— Грешката е моя — рече Били. — Вие само си вършите работата. Нали ви казах, че съм идиот. Не знам как иначе да го кажа. Съжалявам, че ви изгубих времето.

— Работата ни е „да служим и пазим“ — усмихна се леко Наполитино. — Пише го дори на вратата на колата.

— По ми харесваше, когато пишеше „Най-добрите полицаи, които можете да си купите“ — намеси се сержант Собиески. За негова изненада Били се засмя, а Наполитино погледна колегата си с досада. — Били, май е време да сложиш край на пиенето и да минеш на ядене.

— Прав си — кимна Били.

Отправи се към къщата и усети, че те го наблюдават. Не се обърна.

До този момент сърцето му беше останало сравнително спокойно. Сега се разтупка отново. Не можеше да повярва какъв късмет бе извадил. Страхуваше се, че няма да е задълго.

Когато стигна до верандата, взе часовника си от перилата и го сложи на ръката си. Наведе се да вдигне бутилката. Не видя капачката. Сигурно се бе изтърколила от верандата или бе под някой от столовете. Взе бисквитите от масата и ги сложи в празната кутия, където бе лежал револверът. Вдигна чашата с кока-кола.

Очакваше да чуе запалването на моторите на патрулните коли. Нищо не се чу. Без да погледне назад, той внесе чашата, кутията и бутилката в къщата. Затвори вратата и се облегна на нея. Навън денят остана тих, а моторите — безмълвни.