Дийн Кунц
Ускорение (46)

Глава 46

Умиращото слънце пръскаше безжалостна кървавочервена светлина върху художественото произведение, което се строеше срещу бара, от другата страна на главния път. Когато минаваше край него на път за вкъщи, за да вземе трупа на Котъл, Били бе така привлечен от искрящия макет, че отби на банкета и спря.

Край макета имаше голяма жълто-морава палатка, в която художниците и майсторите, работещи по проекта, се събираха за обяд, дискусии и приеми в чест на световни светила от областта на изкуството и науката. Сега те бяха застанали отпред, за да се полюбуват на това преходно творение на природата.

Близо до палатката беше паркирана грамадна каравана, също боядисана в жълто и мораво. Беше окачена на автобусно шаси и носеше надписа Валис. Караваната предлагаше изобилие от хром и стомана, от които слънцето извличаше тлеещ огън. Огледалните стъкла на прозорците приличаха на запален бронз, намусени и опушени и въпреки това нажежени до алено.

Но Били не беше спрял заради празничната палатка, караваната, достойна за рокзвезда, или славните художници и майстори, които се наслаждаваха на ефектите от залеза. Първоначално би казал, че го е пленил златисточервеният пламък на гледката. Този самоанализ обаче беше далеч от истината.

Макетът беше светлосив, но отраженията от яростната светлина на слънцето пламтяха по лъскавия емайл. Заедно с трептенето на нажежения въздух, който се вдигаше от нагорещената боядисана повърхност, те създаваха впечатлението, че макетът гори.

За кратко Били реши, че именно това го бе накарало да спре — пророческото видение на пламтящата творба, която наистина щеше да бъде унищожена след завършването й. Сезонният каприз на светлината и атмосферните условия бяха родили това мистериозно предсказание. Предсказание за предстоящ пожар. В сивотата на призрачните пламъци можеше дори да се види пепелта, която щеше да остане накрая.

Интензитетът на тази пиротехника нарасна успоредно с избледняването на слънчевата светлина и Били изведнъж осъзна истинската причина за хипнотичното въздействие на сцената. Това, което в действителност го беше приковало, бе фигурата на гиганта, оплетен в стилизираната машина. Мъжагата, който се бореше да оцелее сред грамадните, смазващи колела и разкъсващите зъбчати дискове, удрящите чукове на буталата.

По време на строежа, докато изработваха макета, човекът в машината винаги изглеждаше като хванат в капан, което бе и желанието на твореца. Мъжагата бе жертва на сили, които бяха по-могъщи от него.

Сега, благодарение на странната милост на залязващото слънце, човекът не гореше, горяха частите на машината. Той също бе озарен, но по един нов начин, озарен, солиден и силен, недосегаем за всепоглъщащите пламъци.

Фантасмагоричната машина нямаше нищо общо с инженерната логика. Тя беше просто случаен сбор от символи на машини и нямаше никаква практическа функция. Машината без производствена функция е безсмислена. Тя не може да послужи дори за затвор.

Мъжът можеше да излезе от машината, когато поискаше. Не беше в капан. Мисълта, че е затворник, бе породена от самосъжаление и ето че се оказа илюзия. Човек трябва да избяга от безсмисленото, да намери смисъл, който да го насочи към достойна цел.

Били Уайлс не беше човек, който се поддава на прозрения. Точно обратното, цял живот се опитваше да избяга от тях. За него прозрение и болка бяха едва ли не синоними. Сега той разбра, че е получил прозрение, но не побягна. Вместо това, след като отново пое към къщи насред падащия здрач, във въображението си той заизкачва стълбата от последици, стигна до един завой, зави и стигна до друг.

Не можеше да предвиди какво ще постигне с това внезапно прозрение. Възможно бе да не му достигне мъжество за нещо съществено, но беше убеден, че все нещо ще успее да постигне.

Когато Били стигна вкъщи, небето бе мастиленосиньо, а единствената следа от залеза бе тънка ивица на запад. Паркира в задния двор, с багажника на колата близо до верандата, за да може по-лесно да натовари Ралф Котъл.

Не можеха да го видят от окръжния път, нито от дома на най-близкия му съсед. На излизане от колата той чу първия вик на кукумявка. Само кукумявката щеше да го види, и звездите.

Влезе в къщата, извади стълбата от килера и прегледа на бърза скорост записа от камерата. От това, което видя, беше ясно, че никой не е влизал в къщата, докато го нямаше, поне не през кухнята. Не беше очаквал да види някого. Стийв Зилис беше зает в бара.

След като прибра стълбата, Били взе да влачи Котъл с помощта на въжето, завързано за увития труп. Прекара го до задната веранда и го смъкна по стълбите. Оказа се, че за да го натовари в багажника на колата, са нужни повече търпение и мускули, отколкото бе очаквал.

Погледна към мрачните гори, към строените в редици дървета-стражи. Нямаше усещането, че го наблюдават. Чувстваше се съвсем сам.

Макар че му се струваше безпредметно, той заключи къщата и откара колата в гаража. Като видя триона, бормашината и останалите инструменти, го обзе някакво ирационално желание да зареже предизвикателството. Прииска му се да вдъхне аромата на свежа дървесина, да изпита задоволството от добре направена сглобка.

През последните години беше изработил толкова много неща за къщата, за себе си — единствено за себе си. Ако сега трябваше да работи за другите, с какво друго да започне освен с това, от което имаше нужда — ковчези. Беше се подготвил за кариера в правенето на ковчези.

В мрачното си настроение Били сложи в колата още едно пластмасово платно, здраво въже, ролка солидно тиксо, фенерче и други необходими предмети. Върху и около увития труп постави няколко сгънати одеяла и празни кашони, за да замаскира издайническата му форма.

Очакваше го дълга нощ, изпълнена със смърт и гробарска работа. Плашеше го не само мисълта за убиеца, а и много други неща, скрити в мрака. Тъмнината поражда безкрайни ужасяващи образи в съзнанието на човека, но в същото време ни напомня за светлината, и това го изпълваше с надежда. Светлината. Каквото се случеше в предстоящите часове, той вярваше, че отново ще познае светлината.