Дийн Кунц
Ускорение (53)

Глава 53

Напълно неподвижен и съсредоточен, както само един труп би могъл да бъде, Ралф Котъл седеше на пост върху канапето. Убиецът беше кръстосал десния му крак върху левия и беше сложил ръцете му в скута, така че позата да е небрежна. Котъл сякаш чакаше търпеливо домакинът да се появи с поднос коктейли — или пък сержантите Наполитино и Собиески.

Макар че Котъл не беше осакатен или окичен с допълнителни части, той напомни на Били за зловещите манекени, грижливо наредени в къщата на Стийв Зилис.

Зилис беше на работа. Били беше видял колата му, когато беше спрял срещу бара, за да наблюдава как огънят на залеза играе по гигантския макет.

После ще се занимава с Котъл. И със Зилис. Първо трябваше да се заеме с пирона.

Били се обърна внимателно на лявата си страна, с лице към прободената ръка. С палеца и показалеца на дясната си ръка той хвана главата на пирона. Опита се внимателно да го поразклати, надявайки се да е леко хлабав, но пиронът не помръдна, беше влязъл твърде дълбоко. Ако главата беше малка, щеше да я остави да премине през ръката му и пиронът да остане забит в пода.

Главата беше голяма. Дори да успееше да изтърпи болката, разкъсванията щяха да бъдат невъобразими. Когато се опита да дръпне по-силно, болката за малко да го превърне в малко дете. Той стисна зъби, стисна така здраво, че кътниците му изскърцаха. Пиронът обаче не изскърца и Били реши, че може да си изпотроши зъбите си, докато успее да го извади. Но той най-сетне помръдна.

Били усети как пиронът се поразхлаби между пръстите му, не много, но все пак забележимо. Докато металът мърдаше в дървото на пода, мърдаше и във вътрешността на ръката му. Болката беше умопомрачителна. Подобно на поредица от светкавици, тя лумваше и се разливаше по тялото му, отново и отново. Усети как пиронът стърже по костта. Ако беше спукал костта или от нея се бе отчупило парче, щеше да му е нужна спешна медицинска помощ.

Макар че климатикът работеше, доскоро в къщата не се усещаше студ. А сега потта сякаш се вледеняваше по кожата му.

Били продължи да дърпа пирона и искрата на болката ставаше все по-ярка. Той взе да си мисли, че сигурно свети като крушка, и светлината, излъчваща се от него, направо може да се види. Ако имаше кой да я види освен Котъл.

Въпреки малката вероятност забит в пода пирон да попадне върху греда, този беше пробил не само дъските и подовата настилка под тях, ами и гредата. Правило номер едно, когато играеш на рулетката на отчаянието — заложиш ли на червено, ще се падне черно.

Пиронът се измъкна и в изблик на яростно тържество Били за малко да го запокити чак в хола. Ако го беше сторил, щеше да му се наложи да го търси, защото беше изцапан с неговата кръв. Сложи го на пода до дупката, която бе останала от него.

Огънят на болката избледня и се превърна в черни пулсиращи въглени. Били успя да се изправи. Лявата му ръка кървеше от двете страни на пробойната, но не на струя. Убиецът го беше пробол направо, без въртеливи движения, и раната не беше с голям диаметър. Той подложи дясната си шепа под лявата ръка, за да не капе кръв на пода, и се втурна към кухнята.

Убиецът беше оставил задната врата отворена. Нямаше го на верандата, сигурно го нямаше и на двора.

Били отиде до мивката, пусна водата и подложи лявата си ръка под струята. Държа я, докато не претръпна от студеното. Не след дълго струйката кръв почти спря. Той взе няколко салфетки и ги уви около ръката си.

Излезе на задната веранда. Затаи дъх, ослушвайки се не за убиеца, а за воя на приближаващи се сирени. След минута реши, че този път убиецът не се е обадил на 911. Чудовището, сценаристът на представлението, се гордееше с изобретателността си. Не искаше да се повтаря.

Били се върна в предната част на къщата. Видя снимката, която убиецът беше хвърлил в лицето му и за която той беше забравил. Вдигна я от пода. Хубаво, червенокосо момиче. Обърнато с лице към камерата. Обзето от ужас. Сигурно е имала хубава усмивка.

Не я познаваше, но това нямаше значение. Тя беше нечия дъщеря. Някъде по света имаше хора, които я обичат.

Ликвидирай кучката. Думите отекнаха в паметта на Били и той едва не падна на колене.

В продължение на двайсет години той не само бе потискал чувствата си, дори не признаваше, че някои от тях съществуват. Беше си позволявал да изпитва само онези чувства, които изглеждаха безопасни. Гневът бе разрешен само в умерени дози, а омразата бе забранена. Страхуваше се, че ако си позволи да изпита дори капчица омраза, това щеше да отприщи страховити реки, които щяха да го унищожат.

В лицето на злото обаче сдържаността не беше добродетел, а омразата към един чудовищен убиец не беше грях. Чувствата, които бушуваха у него, бяха оправдани, по-силни от ненавистта, по-ярки дори от болката, която сякаш го беше нажежила до бяло.

Били взе револвера. Остави Котъл да прави каквото ще в хола и се качи по стълбите, чудейки се дали на връщане ще намери мъртвеца все така на дивана.