Дийн Кунц
Ускорение (2)

Глава 2

Мики Маус получи куршум в гърлото. Деветмилиметровият пистолет даде още три бързи откоса и направи на парчета лицето на Доналд Дък.

Лани Олсен, стрелецът, живееше в края на напукана асфалтова уличка край каменист хълм, където грозде не би виряло. От дома му не се разкриваше гледка към легендарната долина Напа.

Непредставителността на квартала се компенсираше от хубави сенчести сливови дървета и високи брястове, чиято красота се подчертаваше от пъстри диви азалии. Освен това мястото беше уединено.

Най-близкият съсед живееше толкова далеч, че Лани би могъл да си устройва веселби по 24 часа в денонощието и никой нямаше да разбере. Не че Лани имаше някаква полза от това — той си лягаше в девет и половина. Веселбата, както Лани я разбираше, включваше каса бира, пържени картофи и покер. Местоположението на къщата обаче му даваше възможност да се упражнява в стрелба и той беше най-изкусният стрелец в отдела на шерифа.

Като малък беше искал да стане художник на анимационни филми. Имаше талант за това. Портретите на Мики Маус и Доналд Дък, закачени като мишени върху купата сено, бяха негово дело и достойни за филмче на „Дисни“.

Лани извади изпразнения пълнител и рече:

— Трябваше да дойдеш вчера — уцелих в главите дванадесет Бързоходеца един след друг, като нито един изстрел не попадна извън целта.

— Койотът страшно би се зарадвал. Стреляш ли по обикновени мишени?

— Че какво забавно има в това?!

— А по семейство Симпсън?

— И по Хоумър, и по Барт — по всичките, но не и по Мардж — отвърна Лани. — Никога по Мардж.

Лани сигурно щеше да се запише в Художествената академия, ако властният му баща Ейнсъл не беше решил синът му да стане служител на закона като него и неговия баща.

Майката на Лани, Пърл, го беше подкрепяла, доколкото й позволяваше здравето. Когато момчето стана на шестнадесет години, откриха, че Пърл страда от лимфом на Ходжкинс. Радио и химиотерапията изцедиха силите й. Дори в периодите, когато болестта беше под контрол, тя не можеше да се възстанови напълно. Лани се боеше, че баща му няма да се грижи както трябва за нея, и не се записа в Художествената академия. Започна работа в полицията и пое грижата за майка си.

Най-неочаквано Ейнсъл напусна този свят пръв. Спря шофьор за превишена скорост, а шофьорът го повали с 38-милиметров куршум от упор.

Понеже лимфомът я беше засегнал необичайно млада, Пърл живя с болестта учудващо дълго. Почина преди десет години, когато Лани беше на трийсет и шест. Все още не му беше късно да смени професията и да получи художествено образование, но инерцията се оказа по-силна от желанието му за нов живот.

Лани наследи къщата — красива постройка във Викториански стил, богато украсена с дървени елементи, опасана с веранда. Тъй като не бе отдаден на работата си и нямаше семейство, той имаше много свободно време за къщата и я поддържаше в образцов вид.

Лани пъхна нов пълнител в пистолета, а Били извади бележката от джоба си.

— Какво мислиш за това?

Лани се зае да чете и щом стрелбата затихна, косовете отново накацаха по високите клонове на близките брястове. Не реагира на съдържанието на бележката нито с намръщване, нито с усмивка, противно на очакванията на Били.

— Откъде я взе?

— Беше оставена под чистачката на стъклото на колата.

— Къде беше спрял?

— При бара.

— Имаше ли плик?

— Не.

— Видя ли някой да те наблюдава? Докато я вадеше изпод чистачката и я четеше…

— Нямаше никой.

— Какво мислиш за тази работа?

— Нали аз това те питах — напомни му Били.

— Дебелашка шега.

Втренчен в злокобните редове, Били отбеляза:

— И аз така помислих отначало, но после…

Лани пристъпи встрани и застана редом до новите купи слама, окичени с рисунки на Елмър Фъд и Бъгс Бъни в цял ръст.

— Но после си помисли „Ами ако не е така?“

— Ти не го ли мислиш?

— Разбира се, че го мисля. Всеки полицай си го мисли постоянно, иначе краят му настъпва прекалено рано. Или пък започва да стреля, когато не трябва.

Наскоро Лани беше ранил един войнствено настроен пияница, защото бе решил, че е въоръжен. Оказа се, че не е пистолет, а мобилен телефон.

— Но човек не може вечно да се съмнява — продължи той. — Трябва да се довери на инстинкта си. А той ти казва същото, което и моят. Номер е. Сещаш се кой ти го е погодил…

— Стийв Зилис — потвърди Били.

— Именно.

Лани зае поза за стрелба, като пренесе тежестта на тялото си върху десния крак, подгъна лявото коляно и стисна пистолета с две ръце. Пое дълбоко дъх и изстреля пет куршума в Елмър. Косовете се разхвърчаха към небето подобно на шрапнели.

Били отчете четири смъртоносни удара и една рана и рече:

— Работата е там, че… това не е в стила на Стийв, той не би могъл да го направи.

— Защо не?

— На него му дай да носи малък плондер в джоба си и да имитира пръдня, когато реши, че ще е смешно.

— Е, и?

Били сгъна бележката и я пъхна в джоба на ризата си.

— Номерът изглежда прекалено сложен за Стийв, прекалено… изтънчен.

— Стийв е толкова изтънчен, колкото и дрисъкът — съгласи се Лани.

Той отново зае поза за стрелба и изпразни втората половина на пълнителя по Бъгс, нанасяйки пет смъртоносни удара.

— А ако не е шега?

— Шега е.

— Ами ако не е?

— Откачените убийци си играят на такива игри само на кино. В живота те просто убиват жертвите си. За тях е важно чувството за власт, понякога и насилственият секс. Те не дразнят хората с гатанки.

Поляната бе обсипана с празни гилзи. Под превалящото на запад слънце месингът приличаше на кърваво злато.

Съмненията на Били явно не бяха разсеяни и Лани продължи:

— Да допуснем, че заплахата е сериозна, макар че не е — каква информация ни дава бележката?

— Руси учителки, възрастни жени.

— Някъде в окръг Напа.

— Да.

— Окръгът не е Сан Франциско — отбеляза Лани, — но не е и пустиня. Има много градове с много хора. Отделът на шерифа и всички полицаи в окръга, взети заедно, няма да стигнат, за да проверят навсякъде.

— Не е необходимо да се проверяват всички. Имаме описание на жертвите — прелестна руса учителка.

— Това е субективно. За теб някоя руса учителка може да е прелестна, а за мен да е вещица.

— Не знаех, че имаш такива високи стандарти по отношение на жените.

— Взискателен съм — усмихна се Лани.

— Имаме и възрастна жена, която се занимава с благотворителност.

Лани пъхна трети пълнител в пистолета и заяви:

— Много възрастни жени се занимават с благотворителност. Тяхното поколение е възпитано в любов към ближния.

— Значи няма нищо да направиш?

— Какво искаш да направя?

Били не знаеше какво да предложи и само отбеляза:

— Мисля, че трябва да се направи нещо.

— Работата на полицията е да действа в отговор на престъпленията, а не превантивно.

— Значи, той трябва първо да убие някого.

— Никого няма да убие.

— Казва, че ще убие — настоя Били.

— Това е номер. Стийв Зилис най-сетне е надраснал шегите с пръскалки и пластмасови фъшкии.

— Може би си прав — кимна Били.

— Прав съм, разбира се. — Лани посочи към останалите цветни фигури по купите слама. — Преди здрачът да ми развали мерника, искам да избия героите от „Шрек“.

— Филмите бяха хубави.

— Аз не съм филмов критик — отсече Лани нетърпеливо, — а човек, който иска да се позабавлява и да усъвършенства работните си умения.

— Добре, добре, тръгвам си. Ще се видим в петък за покер.

— Донеси нещо — подкани го Лани.

— Какво?

— Хосе ще донесе свинско с ориз. Лерой обеща 5 вида салца и чипс. Защо не направиш от онова тамале?

Били потръпна, докато го слушаше.

— Все едно сме стари моми, които планират шивашка седянка.

— Може да сме жалки, но поне сме още живи.

— Откъде си сигурен?

— Ако бях умрял и ме бяха пратили в ада, нямаше да ми позволят удоволствието да рисувам. А това тук няма начин да е раят.

Докато Били стигне до колата си на паркинга, Лани Олсен беше започнал стрелбата по Шрек, Фиона, Магарето и приятелите им.

Небето на изток беше с цвета на сапфир. На запад синьото избледняваше, а под него се показваше златистожълто с намек за теракотено червено отдолу.

Под удължаващите се сенки на настъпващия здрач Били застана до мощния си автомобил и за момент погледна Лани, който се упражняваше в стрелба, опитвайки се за хиляден път да убие неосъществената си мечта да стане художник-аниматор.