Дийн Кунц
Ускорение (27)

Глава 27

Макар че не носеше часовника си, Били Уайлс знаеше, че времето тече бързо като вода през сито. Влезе в спалнята и отвори плъзгащите се врати на гардероба. Нямаше никой. Мястото под леглото беше много тясно. Никой не би се скрил там, защото бе невъзможно да се измъкне бързо. Такова скривалище би се превърнало в капан. Освен това леглото не бе покрито с кувертюра, която да закрива пространството под него.

Не искаше да губи време да гледа под леглото. Пое към вратата, после се върна при леглото и коленичи. Беше си загуба на време. Психарят си бе отишъл. Може да беше откачен, но не дотам, че да остане в къщата, след като е позвънил на 911 и е затворил телефона.

Били се върна в коридора и изтича към банята. Котъл си седеше там. Завесата на душа бе дръпната настрани, иначе това щеше да бъде едно от основните места за проверка.

Мястото в големия килер в коридора беше заето от газов бойлер за отопление. Там нямаше как да се скрие някой.

Холът — широко пространство, лесно за претърсване с поглед.

В кухнята имаше висок тесен килер за метли. Нищо интересно.

Били отвори рязко вратата на големия кухненски килер. Консерви, кутии с макарони, бурканчета с лют сос, домакински препарати. Нямаше къде да се скрие човек.

Върна се в хола и мушна револвера под една от възглавниците на дивана. Не се забелязваше издутина, но всеки, който седнеше там, би усетил оръжието.

Беше оставил предната врата отворена. Като покана. Преди да хукне отново към банята, той я затвори.

Както седеше с килната назад глава, отворена уста и ръце, събрани в скута, Котъл изглеждаше сякаш пее суинг и пляска в ритъм.

Ножът удари на кокал, докато Били го измъкваше от раната. Острието бе окървавено. Взе няколко салфетки от кутията до умивалника, изчисти ножа, после смачка на топка салфетките и ги сложи отгоре на казанчето. Сгъна ножа, за да прибере острието, и го остави до мивката.

Когато отмести трупа настрани върху тоалетната, главата му увисна надолу и от устните му излезе хрип, сякаш преди да умре, Котъл бе поел въздух и последният му дъх беше заседнал в гърлото му.

Били мушна ръце под мишниците на трупа и избягвайки допира с окървавената част от сакото, го вдигна от тоалетната. Измършавял от алкохолната си диета, Котъл тежеше не повече от юноша. Все пак не беше лесен за носене заради високия си ръст и дългите, тънки като вретена крака. За щастие още не бе вкочанен, беше отпуснат и гъвкав.

Били измъкна трупа от банята, като го тътреше заднешком. Петите на спортните обувки на мъртвеца скърцаха и тропаха по покрития с плочки под. Продължиха да издават звуци на протест и по полирания махагон в хола и в кабинета чак до бюрото, зад което Били положи трупа.

Усети се, че диша тежко, не толкова от физическото усилие, колкото от притеснение. Времето течеше стремглаво, подобно на река, стигнала водопад.

Били избута настрани офис стола и напъха трупа под бюрото. Трябваше да сгъне краката на мъртвеца, за да се побере. После издърпа стола обратно пред компютъра и го набута колкото можа навътре. Бюрото бе високо, а отпред имаше преграден панел. Ако някой влезеше в стаята, трябваше да го заобиколи и да погледне нарочно отдолу, за да забележи трупа. Дори и в този случай, заради стола и в зависимост от ъгъла на наблюдение зловещата тайна можеше да остане скрита от случайния поглед. За това допринасяше и сянката. Били изключи осветлението и остави да свети само лампата на бюрото.

Върна се в банята и видя на пода петно от кръв. Беше се образувало, докато местеше трупа на Котъл.

Сърцето му бе като ритащ кон, чиито копита се блъскаха в дървените стени на гърдите му. Една грешка. Само една грешка и това щеше да бъде краят му.

Усещането му за време бе изкривено. Знаеше, че откакто тръгна да претърсва къщата, са минали само няколко минути, но му се струваше, че са десет, дори петнайсет. Жалко, че му нямаше часовникът. Не смееше да губи време да ходи до верандата да го вземе.

Накъса малко тоалетна хартия и избърса кървавото петно на пода. Плочките се изчистиха, но по цимента във фугите остана бледо леке. Приличаше повече на ръжда, отколкото на кръв. Поне така му се щеше да вярва. Пусна в тоалетната чиния хартията и салфетките, с които бе избърсал острието на ножа, и дръпна водата.

Оръжието, използвано за убийството, лежеше на плота до умивалника. Той го зарови на дъното на едно чекмедже, зад афтършейва и лосиона за по-бързо почерняване. В бързината така тресна чекмеджето, че шумът бе като от изстрел. Тогава Били си даде сметка, че трябва да се вземе в ръце.

Научи ни да вземаме присърце. И да не вземаме присърце. Научи ни да стоим неподвижно.

Можеше да запази спокойствие, стига да не забравяше истинската си цел. Истинската му цел не беше безкрайният цикъл от мисли и действия, нито да запази свободата или дори живота си. Трябваше да остане жив, за да може да живее тя, безпомощна, но в безопасност; безпомощна, спяща и сънуваща, но защитена от унижения и зло.

Той беше повърхностен човек. Често го беше доказвал пред себе си. Изправен пред страданието, той не бе имал волята да продължи да упражнява писателската си дарба. Отхвърли този си дар неведнъж, а многократно, защото силата, която му го бе дала, предлага дарове постоянно и те не разцъфтяват само ако са постоянно отхвърляни. В страданието си той чувстваше смирение пред слабостта на словото, както и трябваше. Но слабостта на словото го караше да се чувства победен, а това не трябваше да е така.

Той беше повърхностен човек. Не бе способен да обича силно тълпите, да отваря сърцето си безусловно за всеки съсед. У него силата на състраданието беше само способност, чийто потенциал бе осъществен чрез любовта му към една жена. Заради тази си повърхностност той се смяташе за слаб, може би не толкова слаб, колкото Ралф Котъл, но във всеки случай не и силен. Бе попарен, но не и учуден, когато пияницата бе заявил: „Виждам, че сте малко като мен“.

Спящата жена, която сънуваше в безопасност, беше истинската му цел, а и единствената му надежда за изкупление. В името на тази цел той трябваше да взема присърце някои неща, а други — не. Трябваше да се овладее.

В сравнение с момента, когато бе треснал чекмеджето, Били се чувстваше спокоен и огледа банята още веднъж. Не видя никакви следи от престъплението.

Времето продължаваше да напира като бърза река, като въртящо се колело. Бързо, но внимателно той измина пътя, по който беше влачил трупа, в търсене на други кървави следи. Други нямаше. В неувереността си той все пак обходи припряно спалнята, хола и кухнята още веднъж, като се опитваше да види нещата такива, каквито биха ги видели подозрителните органи на реда.

Оставаше да оправи положението на верандата. Беше го оставил за накрая, защото бе по-спешно да скрие трупа. Можеше да не му остане време да се погрижи за нея, затова извади от кухненския шкаф бутилката уиски, от което си бе сипал в бирата понеделник вечерта. Този път направо надигна бутилката. Вместо да преглътне, той си изплакна устата, сякаш уискито бе разтвор за венци. Колкото по-дълго държеше алкохола, толкова по-силно той изгаряше венците, езика и лигавиците му. Изплю в мивката и едва тогава се сети, че трябваше да направи гаргара. Пое нова глътка уиски и го задържа в устата си няколко секунди. Почти се задави, но успя да изплюе отново в мивката. Точно тогава се разнесе очакваното почукване на предната врата, силно и продължително.

От разговора с Розалин Чан вероятно бяха минали четири минути, най-много пет. Имаше чувството, че е било час. Имаше чувството, че са били десет секунди.

Докато чукаха на вратата, Били пусна студената вода да измие алкохолната воня от мивката. Остави крана да шурти. В тишината след почукването той зави капачката на уискито и го сложи обратно в шкафчето. Върна се при мивката и спря водата в момента, когато на вратата отново се почука.

Ако беше отворил веднага след първото почукване, това можеше да изглежда като признак на нервност. Ако изчакаше трето почукване, щеше да създаде впечатление, че изобщо не се е канил да отвори. Докато минаваше през хола, му дойде наум да провери ръцете си. Не бяха окървавени.