Дийн Кунц
Ускорение (8)

Глава 8

В нито една от бележките нямаше заплаха лично към Били. Опасността, която го грозеше, не касаеше живота и здравето му. Той би предпочел физическия риск пред моралния, на който беше изложен.

Въпреки това, когато намери задната врата на къщата си открехната, той помисли дали няма да е по-добре да изчака в двора, докато дойде Лани с шериф Палмър. Тази мисъл обаче не трая повече от миг. Не го интересуваше, че Лани и Палмър може да го сметнат за страхливец, но не искаше самият той да се възприема като такъв.

Били влезе в къщата. В кухнята нямаше никой. Процеждащата се светлина не проникваше през прозорците, а по-скоро пръскаше по тях. Като пристъпваше предпазливо, той святкаше лампите и оглеждаше къщата.

Не намери никого в стаите и гардеробите. И колкото и да бе странно, не видя никакви признаци за влизането на неканен гост. Обратно към кухнята той дори започна да се чуди дали на излизане не е забравил да затвори и заключи вратата.

Тази възможност отпадна, когато намери резервния ключ върху кухненския плот близо до телефона. Обикновено той стоеше залепен с тиксо за дъното на една от двайсет кутии с боя и лак за дърво, наредени на полица в гаража.

Били беше използвал резервния ключ за последен път преди пет-шест месеца. Не беше възможно да го наблюдават от толкова дълго. Убиецът беше предположил, че той има резервен ключ, и се бе досетил, че най-вероятно е скрит в гаража.

Професионално оборудваната дърводелска работилница на Били заемаше две трети от гаража и малък предмет като ключа спокойно можеше да е скрит в едно от многото чекмеджета и шкафчета или да стои на някоя полица. Търсенето би отнело часове. Ако убиецът е възнамерявал да съобщи за неканеното си посещение, като остави резервния ключ в кухнята, логично би било да си спести времето и труда да го търси. Защо вместо това не бе счупил едно от четирите стъкла на задната врата?

Докато разсъждаваше над загадката, Били изведнъж осъзна, че ключът лежи върху черния гранитен плот, точно на мястото, където той беше оставил първата бележка от убиеца. Бележката я нямаше.

Огледа се навсякъде, но не видя хартийката нито на пода, нито на някой от другите плотове. Започна да отваря най-близките чекмеджета, но бележката я нямаше нито в първото, нито във второто, нито в третото…

Изведнъж той осъзна, че убиецът на Жизел Уинслоу не беше идвал тук. Неканеният гост е бил Лани Олсен. Лани знаеше къде стои резервният ключ. Когато той поиска първата бележка като доказателство, Били му каза, че тя е тук, в кухнята. Освен това Лани го попита къде да го търси след час — дали ще се прибере директно вкъщи, или ще мине през „Шепнещите борове“.

Били бе обзет от дълбоко предчувствие за нещо лошо, от някаква смътна тревога и съмнение, които започнаха да подкопават доверието му в Лани.

Ако през цялото време Лани беше възнамерявал да вземе бележката веднага, а не по-късно заедно с шериф Палмър, трябваше да му го каже. Измамата подсказваше, че не е мислел за интереса и закрилата на обществеността или дори да помогне на приятел, а се бе съсредоточил върху спасението на собствената си кожа.

Били не искаше да повярва в това и започна да му търси оправдания. Може би след като си бе тръгнал от бара с патрулната кола, Лани беше решил, че в крайна сметка е длъжен да вземе и двете бележки, преди да се яви пред шериф Палмър. И не е искал да мине през „Шепнещите борове“, защото знаеше колко държи Били на посещенията си там.

Но в такъв случай той щеше да напише кратко обяснение и да го остави на мястото, откъдето бе взел бележката на убиеца.

Освен ако… Ако намерението му не е било да унищожи и двете бележки, вместо да отиде при Палмър, и после да заяви, че Били не е говорил с него преди убийството на Уинслоу. Тогава обяснителната бележка би оспорила твърденията му.

Лани Олсен винаги бе създавал впечатление на добър човек, не безгрешен, но като цяло добър, честен и порядъчен. Беше пожертвал мечтите си, за да се грижи за болната си майка с години.

Били пусна резервния ключ в джоба на панталона си. Не възнамеряваше отново да го залепя за дъното на кутията в работилницата.

Запита се колко ли отрицателни оценки имаше в работното досие на Лани, колко точно мързелив е бил. Като се замислеше, отчаянието в гласа на приятеля му беше доста по-силно, отколкото бе решил първоначално. Никога не съм искал да ставам полицай. Но работата е там, че… независимо дали съм го искал, или не, това е моят живот сега. Това е всичко, което имам. И искам да го запазя.

Дори и добрите хора имаха точка на пречупване. Лани може да е бил по-близо до своята, отколкото Били бе подозирал.

Стенният часовник показваше 20:09. След по-малко от четири часа, независимо от избора на Били, някой щеше да умре. Той искаше да се отърве от тази отговорност.

Лани трябваше да му се обади до 20:30. Били нямаше намерение да чака. Грабна слушалката на стенния телефон и набра номера на мобилния на Лани. След пет позвънявания се включи гласовата поща. Били остави следното съобщение: „Били е, вкъщи съм. Какво, по дяволите, си направил? Обади се веднага.“

Интуицията му подсказваше да не се свързва с Лани чрез диспечера на отдела на шерифа. Щеше да остави следа, която можеше да доведе до непредвидими последствия.

Предателството на приятеля му, ако наистина ставаше дума за такова, беше принудило Били да си прави сметки като престъпник, макар да не беше извършил нищо нередно.

Да го убоде гняв, примесен с болка, би било разбираемо. Вместо това в гърдите му се надигна такава бърза и тежка вълна на негодувание, че дъхът му секна и му стана трудно да преглъща.

Ако унищожеше бележките и излъжеше за тях, Лани можеше да избегне уволнението, но положението на Били щеше да се влоши. Без доказателства щеше да му бъде трудно да убеди властите, че казва истината и че неговата история може да хвърли светлина върху психиката на убиеца.

Ако се обърнеше към тях сега, рискуваше да го помислят за някой, който жадува за слава, или за барман, който е злоупотребил със стоката си. Или да заподозрат него. Прикован от тази мисъл, за минута той потъна в разсъждения. Можеха да заподозрат него. Устата му пресъхна, езикът му залепна за небцето.

Отиде до мивката в кухнята и си наля чаша студена вода. Отначало едва преглътна, но после с три големи глътки изпразни чашата.

Леденостудената и набързо изпита вода го преряза болезнено през гърдите и предизвика гадене в стомаха му. Той остави чашата върху сушилника и се наведе над мивката, докато прилошаването отмина. После наплиска омазненото си лице със студена вода и изми ръцете си с гореща.

Започна да кръстосва из кухнята. Поседна на масата, после пак започна да кръстосва.

В 20:30 застана до телефона и заби поглед в него, макар че имаше пълно основание да вярва, че няма да позвъни. В 20:40 се обади от мобилния си телефон на мобилния на Лани, оставяйки домашната линия свободна. Отново се включи гласовата поща.

В кухнята беше прекалено горещо. Чувстваше, че се задушава.

В 20:45 Били излезе на задната веранда. Имаше нужда от чист въздух. Беше оставил вратата зад себе си широко отворена и щеше да чуе телефона, ако позвънеше.

На изток небето изглеждаше тъмнолилаво, а на запад и отгоре трептеше леко, докато залезът преливаше в оранжево и зелено. Горите наоколо започнаха да потъват в мрак и сякаш настръхнаха. Ако някой враждебен наблюдател беше застанал сред дърветата, приклекнал сред папратите и филодендроните, само куче би го усетило благодарение на острото си обоняние.

Стотина невидими жаби бяха подели песен в падащия мрак, но в кухнята, зад отворената врата, цареше тишина.

Може би Лани се нуждаеше от още малко време да извърти нещата. Определено не се интересуваше само от себе си. Не беше възможно да е паднал толкова ниско, толкова бързо до нивото на пълния егоизъм. Беше полицай, бил той мързелив или отчаян. Рано или късно щеше да осъзнае, че ако попречи на разследването и допринесе за смъртта на още хора, не би могъл да живее в мир със себе си.

Небето отгоре се обагри изцяло в мастиленосиньо, а на запад беше потънало в огън и кръв.