Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Velocity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2014 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Ускорение

Американска, първо издание

Преводач: Стоянка Илчева

Коректор: Росица Златанова

Художник на корицата: Стефан Касъров

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 18,75

Предпечатна подготовка: „Колибри“

Печатница: „Симолини“

ИК „Колибри“, 2011 г.

ISBN: 978-954-529-895-0

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Ускорение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ускорение
Spin
АвторРобърт Уилсън
Създаване2005 г.
САЩ
Първо издание2005 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
ISBNISBN 954-585-739-0

„Ускорение“ е научнофантастичен роман от канадския писател Робърт Уилсън. Произведението е носител на награда Хюго за най-добър роман за 2006 г.

През 2007 г. Уилсън издава „Axis“, което е първото от планираните 2 продължения.

Сюжет

Земята в настоящето. Една вечер Тайлър Дюпри и близнаците Даян и Джейсън Лоутън наблюдават как звездите изчезват, а на следващото утро, вместо Слънцето, изгрява негов заместител – над планетата е поставена преграда, която изолира Земята от останалото пространство. Изпратените изследователски сонди разкриват и друго – времето отвъд преградата тече в пъти по-бързо. Всеки по различен начин възприема и преодолява ускорението – Тайлър става лекар, Джейсън – учен, а Даян се обръща към религията. Разликата във времето дава възможност на хората бързо да колонизират Марс, само за да установят, че и върху колониалната планета вече има преграда.

Издания на български език

Външни препратки

Глава 7

На фона на възглавницата лицето на Барбара беше за него източник на отчаяние и надежда, на загуба и очакване. Тя беше като котва в две отношения и първото от тях бе благотворно. За Били бе достатъчно да я види, за да посрещне смело всички събития през деня. Погледнато от друга страна обаче, всеки спомен за нея от времето, когато беше не просто жива, а и жизнена, беше като брънка от верига, която го обвързваше. Ако Барбара преминеше от кома в пълно забвение, веригата щеше да се затегне и той щеше да потъне с нея в дълбините.

Той идваше тук не само да й прави компания с надеждата, че тя ще усети присъствието му във вътрешния си затвор, но и за да се научи как да взема и да не взема нещата присърце, как да стои неподвижно и може би да намери този така непостижим покой.

Тази вечер покоят беше дори още по-непостижим от обикновено. Вниманието му отскачаше постоянно от лицето й към часовника или прозореца, зад който киселинножълтият ден постепенно преминаваше в горчив здрач.

Той държеше в ръце дневника си, прелистваше го и четеше загадъчните думи, които тя бе изрекла. Намери някои свързани слова, които го заинтригуваха, и Били ги прочете на глас:

като мек черен дъждец

смъртта на слънцето

костюм като плашило

дробове на угоени гъски

тясна улица, високи къщи

цистерна за мъгла

странни форми… призрачно движение

ясният звук на звънците

Надяваше се, че като чуе отново загадъчните си думи, изречени по време на комата, тя може да проговори и да добави нещо към казаното, което да поясни значението му.

Имаше случаи, когато Барбара отговаряше на репликите му, но отговорите й никога нямаха връзка с предишните й думи. Вместо това тя изричаше нов низ от също толкова неразгадаеми слова.

Тази вечер Барбара отвръщаше с мълчание, понякога с въздишка, в която нямаше никакви скрити емоции, сякаш бе машина, която дишаше плитко, в ритъм с по-мощните издишвания, предизвикани от спонтанни електрически шокове.

След като прочете на глас две поредици от думи, Били прибра дневника в джоба си. От превъзбуда четеше прекалено натъртено и бързо. В един момент се беше чул и осъзна, че гласът му звучи сърдито, което не беше добре за Барбара.

Започна да крачи из стаята. Нещо го теглеше към прозореца.

Край „Шепнещите борове“ имаше полегат склон с лозе. През прозореца се виждаха строените като войници лози със смарагдовозелени листа, които през есента се обагряха в тъмночервено и се обсипваха с малки твърди гроздчета дълго преди да узреят.

Сенките от последния час дневна светлина образуваха черни петна между лехите и моравите там, където по земята като тор беше разхвърляно изстискано грозде.

На двайсет-двайсет и пет метра от прозореца, насред лехите стоеше сам някакъв човек. Не носеше инструменти и не изглеждаше да е там, за да работи.

Ако беше лозар или винар, излязъл на разходка, явно не бързаше. Стоеше на едно място с широко разкрачени крака и ръце в джобовете на панталона си. Изглежда, изучаваше санаториума.

От това разстояние и при тази светлина не се различаваха никакви подробности от външността на човека. Стоеше с гръб към залязващото слънце и затова се очертаваше само като силует.

Заслушан в тупкането на бягащи крака по кухи стълби, което всъщност бяха ударите на собственото му сърце, Били си каза, че не трябва да се поддава на параноята. Каквато и беда да го сполетеше, щеше да има нужда от здрави нерви и ясна мисъл.

Той обърна гръб на прозореца и се приближи до леглото. Очите на Барбара се движеха под клепачите. Според специалистите това значеше, че сънува. Като се има предвид, че комата е много по-дълбока от обикновения сън, Били се запита дали нейните сънища са по-интензивни от нормалните: изпълнени с трескаво действие и оглушителен шум, напоени с ярки цветове. Страхуваше се, че сънищата й са един постоянен бурен кошмар.

Когато целуна челото й, тя отрони:

— Вятърът духа от изток…

Той почака, но тя не каза нищо повече, въпреки че очите й продължиха да се стрелкат и въртят от призрак на призрак под затворените клепачи. Тъй като в тези думи не се съдържаше никаква заплаха и никакво чувство за опасност не помрачаваше гласа й, той предпочете да мисли, че поне този неин сън не е зловещ.

Макар да не му се щеше, Били взе от нощното шкафче квадратен кремав плик, на който с елегантен почерк бе изписано името му. Пъхна го в джоба си, без да го отвори. Знаеше, че е оставен от лекаря на Барбара, Джордан Фериър. Когато трябваше да се обсъдят важни медицински решения, докторът винаги се обаждаше по телефона. Пишеше само когато се отвърнеше от медицината, за да върши работата на дявола.

Били отиде отново до прозореца и видя, че наблюдателят в лозето си е отишъл.

След малко, когато си тръгна от „Шепнещите борове“, той почти вярваше, че ще намери трета бележка на предното стъкло на колата. Обаче му се размина. Най-вероятно онзи в лозето беше обикновен човек, който си гледаше работата. Нищо повече.

Били се прибра директно вкъщи, закара колата в гаража, качи се по стълбите към задната веранда и видя, че вратата на кухнята беше отключена и открехната.