Дийн Кунц
Ускорение (14)

Глава 14

Той вървеше бързо надолу по тротоара, готов да се скрие в храсталака край пътя, ако се покажеха фарове. Често поглеждаше назад. Доколкото можеше да види, никой не го следваше.

Безлунната нощ беше удобна за преследвачите. Трябваше да е удобна и за Били, но той имаше чувството, че звездите го излагат на показ.

В къщата с високата над метър ограда отчасти видимото куче отново се разтича напред-назад, а в умолителното му скимтене сякаш имаше отчаяние. Били съчувстваше на животното и разбираше положението му. Бедата и необходимостта да реши какво да прави не му оставяха време да спре и утеши бедното куче. Освен това всеки израз на приятелство крие риск от ухапване. Всяка усмивка оголва зъбите.

Той продължи да слиза по уличката, като поглеждаше назад и стискаше револвера. После зави наляво и тръгна през високата трева на поляната. Страхуваше се, че може да има змии.

Един въпрос го мъчеше повече от останалите: дали убиецът е някой познат, или чужд човек?

Ако изродът беше част от живота на Били, някакъв скрит социопат, който повече не можеше да сдържа престъпните си наклонности, щеше да е трудно, но не и невъзможно да установи самоличността му. Ако анализираше познанствата си и си спомнеше някакви аномалии, може би щеше да попадне на следа. Логичната мисъл и въображението най-вероятно щяха да нарисуват портрета на убиеца, да разкрият извратения му мотив.

В случай, че психопатът се окажеше непознат, който бе избрал Били случайно в желанието си да тормози и унищожи някого, детективската работа щеше да е по-трудна. Не е лесно да си представиш лице, което никога не си виждал, и да намериш мотив насред вакуума.

С изключение на международните войни, до неотдавна в световната история ежедневното насилие се е свеждало до междуличностни конфликти. Подтикът да убиеш някого е бил завист, поругана чест, прелюбодейство, пари.

В модерния свят и особено в постмодерния, а най-вече в пост-постмодерния, голяма част от агресията вече не беше на лична основа. Терористи, улични банди, самотни социопати, групи от социопати, отдали се на някаква утопична цел, убиваха хора, които не познаваха и срещу които нямаха никакви реални оплаквания, с единствената цел да привлекат вниманието, да направят „изявление“, да сплашат някого или просто заради тръпката.

Познат или непознат, психопатът бе опасен противник. Съдейки по доказателствата, той беше смел, но не безразсъден, откачен, но умеещ да се владее, умен, изобретателен, лукав, с изкривено мислене и макиавелистичен ум.

За разлика от него, Били Уайлс комуникираше със света по най-простия и директен възможен начин. Не подхождаше към нещата завоалирано, желанията му бяха прости. Единствената му надежда бе да оцелее и тази надежда беше предпазлива.

Докато ходеше бързо сред високата избеляла трева, която шибаше краката му, а стръковете сякаш си предаваха шепнешком заговорнически съобщения, той се отъждествяваше повече с полската мишка, отколкото с остроклюната кукумявка.

Грамадният дъб се извисяваше в мрака. Били мина под него и в клоните над главата му се размърдаха невидими твари, които сякаш изпробваха крилата си, но нищо не излетя оттам. Църквата от другата страна на колата изглеждаше като изваяна от лед, състоящ се от вода и малко фосфор.

Приближи се до форда и отвори с дистанционното, при което колата изпиука два пъти, стоп-светлините просветнаха. Били влезе, затвори вратата и заключи отново. Остави револвера на седалката до себе си и посегна да запали, но нещо го спря. Върху кормилната щанга бе залепено сгънато парче хартия. Бележка. Трета бележка.

Убиецът вероятно беше спрял на главния път, за да наблюдава отбивката към къщата на Лани Олсен в очакване да види дали Били ще налапа въдицата. Сигурно бе видял как паркира. Колата беше заключена. Психопатът би могъл да влезе вътре само като счупи някое от стъклата, но всички бяха здрави. Алармената система не беше задействана.

Дотук всеки миг от този кошмар бе изглеждал абсолютно реален, толкова осезаем като да сложиш ръка в огъня. Но третата бележка като че ли тласна Били от реалния свят към света на фантазията. Обзет от призрачен страх, той отлепи бележката и я разгъна.

Вътрешното осветление, задействано при влизането му в колата, все още работеше. Съобщението под формата на въпрос се виждаше ясно и беше кратко:

Готов ли си за първата си рана?