Дийн Кунц
Ускорение (62)

Глава 62

— Когато сечеш манекените в задния двор, представяш ли си, че са истински жени? — попита Били.

— Не, манекени са.

— Защо обичаш да сечеш дини — защото вътрешността им е червена ли? Обичаш ли да гледаш как червеното месо се разхвърчава, а Стийви?

Зилис го изгледа учудено.

— Значи, тя ти е казала? Какво ти каза тя?

— Коя „тя“, Стийви?

— Старата кучка от съседната къща. Силия Рейнолдс.

— Нямаш право да наричаш никого „стара кучка“. Никакво право.

Зилис се опомни и закима усърдно.

— Прав си. Извинявам се. Знам, че е просто самотна. Само че е голяма клюкарка, Били. Навсякъде си пъха носа. Вечно стои на прозореца и гледа през щорите. Човек не може да излезе на двора си и тя да не го види.

— А ти имаш много занимания, които не искаш хората да видят, нали, Стийви?

— Не, не правя нищо особено. Просто искам да ме оставят на мира. Затова няколко пъти й направих малко шоу с брадвата. Престорих се на полудял. Само за да я постресна.

— Да я постреснеш?

— Да я накарам да не се бърка, където не й е работа. Направих го само три пъти и третия път й дадох да разбере, че го правя нарочно, дадох й да разбере, че знам, че гледа.

— Как й даде да разбере?

— Не се гордея с това.

— Сигурен съм, че има много неща, с които не се гордееш, Стийви.

— Показах й среден пръст — призна Зилис. — Третия път насякох един манекен и една диня, без да си представям, че са нещо друго, отидох до оградата и й показах среден пръст.

— Веднъж си насякъл стол.

— Да, и какво от това?

— Столът, на който седя, е единственият ти стол.

— Имах два. Трябваше ми само един. Беше просто стол.

— Обичаш да гледаш насилие над жени — заяви Били.

— Не.

— Да не би случайно да си открил порното под леглото тази вечер? Да не би някое джудже да го е сложило там? Да извикам ли службата за изтребване на джуджета?

— Те не са истински жени.

— Не са манекени.

— Искам да кажа, че не ги мъчат наистина. Те се преструват.

— Но на теб ти харесва да гледаш.

Зилис не каза нищо и наведе глава.

В някои отношения се оказа по-лесно, отколкото Били беше очаквал. Беше го страх, че така ще се разстрои, докато задава неприятни въпроси и слуша уплашените оправдания на друго човешко същество, че няма да може да проведе успешно разпита. Вместо това го бе обзело чувство за надмощие, което го изпълваше със самоувереност. И задоволство. Лекотата, с която това му се удаде, го учудваше. И го плашеше.

— Много гадни филми, Стийви. Много извратени.

— Да — промълви Зилис. — Така е, знам.

— Снимал ли си себе си как мъчиш жени?

— Не, господи, не.

— Защо шепнеш, Стийви?

Той вдигна глава, но не погледна Били в очите.

— Никога не съм измъчвал така жени.

— Никога? Никога не си измъчвал така жени?

— Не. Заклевам се.

— Как си ги измъчвал тогава, Стийви?

— Изобщо не съм ги измъчвал. Не бих направил такова нещо.

— О, ти си невинен като момче от църковен хор.

— Обичам… само да гледам.

— Да гледаш как измъчват жени?

— Обичам да гледам, признавам. Но ме е срам. Ако не, докато гледам, то след това.

— След какво?

— След като… гледам. Не искам… О, боже. Не искам да съм такъв.

— Кой би искал да бъде като теб, Стийви?

— Не знам.

— Дай ми един пример. Пример за човек, който иска да е като теб.

— Може би никой — предаде се Зилис.

— Колко те е срам? — не спря Били.

— Много пъти съм изхвърлял филмите. Дори съм ги унищожавал. Но после… след известно време си купувам нови. Трябва ми помощ, за да спра.

— Търсил ли си някога помощ, Стийви?

Зилис не отговори.

— Търсил ли си някога помощ? — не го остави Били.

— Не.

— Ако наистина искаш да спреш, защо не си потърсил помощ?

— Мислех, че ще се справя сам. Наистина.

Зилис се разплака. Очите му бяха още замъглени от сълзотворния газ, но това бяха истински сълзи.

— Защо си обезобразил манекените в другата стая, Стийви?

— Няма да го разбереш.

— Да, аз съм дръвникът Били Уайлс, нямам хъс за живот, но все пак пробвай да ми обясниш.

— Няма нищо за обясняване, това не значи нищо.

— Не значи нищо, а влагаш толкова време и енергия в него.

— Няма да говоря за това. Не и за това. — Това беше по-скоро молба, отколкото отказ. — Няма да ти кажа.

— Кара те да се червиш, а, Стийви? Засяга нежните ти чувства?

Сега вече Зилис се разплака неудържимо. Не се тресеше, просто плачеше с парливите сълзи на унижението и срама.

— Да говориш за това не е същото като да го правиш — каза той.

— Това, което правиш на манекените ли? — поиска да разбере Били.

— Можеш… можеш да ми пръснеш черепа, но няма да говоря за това. Не мога.

— Осакатяването на манекените възбужда ли те, Стийви? Ставаш ли огромен от възбуда?

Зилис поклати глава, после я наведе.

— Това, да го правиш, толкова ли е различно от това, да говориш за него? — попита Били.

— Били, моля те, Били. Не искам да го чуя да излиза от устата ми.

— Защото когато го правиш, това е само някакво твое действие. Но когато говориш за него, тогава говориш за себе си.

По израза на лицето на Зилис Били разбра, че е улучил.

Нямаше да спечели много, като продължеше да му натяква за манекените. Ако продължаваше да му навира перверзиите в носа, можеше да се стигне до обратния ефект.

Били още не бе постигнал целта си, не бе доказал това, което му трябваше. Чувстваше се едновременно уморен и напрегнат като пружина, жаден за сън, но нервен заради кофеина. От време на време прободената му ръка го болеше — действието на викодина намаляваше.

Чувстваше се изтощен, поддържаха го само химичните вещества и нямаше сили да вложи хитрост в разпита. Ако Зилис наистина беше психопатът, той беше гений в преструвките. Но социопатите са си такива — лакоми паяци с невероятен талант да се представят убедително като сложни човешки същества и да прикриват хищническата си същност — хладнокръвните си сметки и ненаситния си апетит.

— Когато се занимаваш с манекените, когато гледаш тези гадни филми, мислиш ли понякога за Джудит Кеселман?

Зилис бе хванат в изненада няколко пъти дотук, но този въпрос го шокира. Кървясалите му от сълзотворния газ очи се разшириха. Лицето му побеля и се отпусна, сякаш го бяха ударили.