Дийн Кунц
Ускорение (70)

Глава 70

Отвътре шкафовете зад вдигащите се панели бяха подплатени с черна коприна. Колекцията бе разпределена в прозрачни буркани с два размера. Дъното на всеки буркан влизаше в ниша на полицата. Капаците бяха захванати за дъното на горната полица с черна емайлирана скоба. Тези контейнери нямаше да мръднат, докато домът на колела беше в движение, нямаше да издрънчат дори веднъж.

Всеки буркан беше осветен отдолу с оптични влакна и съдържанието му блестеше на фона на черната коприна. Осветлението в хола бе приглушено, за да изпъкнат по-добре изложените предмети. Били все едно гледаше аквариум.

Всеки един от тези малки стъклени светове съдържаше не риба, а спомен от убийство. В консервиращия разтвор плуваха лица и ръце. Всяко лице имаше призрачен вид, всяко наподобяваше бледа, вечно плуваща богомолка. Чертите почти не се различаваха помежду си. Ръцете обаче се различаваха, говореха повече за жертвите, отколкото лицата им и не бяха така ужасяващи, както би очаквал. Бяха по-скоро безплътни и странни.

— Красиви са, нали? — обади се Валис с глас, подобен на ХАЛ 9000 от „2001: Космическа одисея“.

— Тъжни са — каза Били.

— Ех, че странна дума избра — възкликна Валис. — Те ме изпълват с наслада.

— А мен — с отчаяние.

— Отчаянието — поде Валис — е хубаво нещо. То може да бъде най-ниската точка на една житейска крива и началото на възхода към друг, по-добър живот.

Били не се извърна настрани от колекцията в израз на страх или отвращение. Предполагаше, че го наблюдават с камера, и че реакцията му е важна за Валис.

Освен това, колкото и отчайващо да бе внушението на тази колекция, тя притежаваше известна ужасяваща елегантност и обаяние. Колекционерът не бе проявил вулгарност и не бе включил полови органи или гърди.

Били подозираше, че Валис не убива за сексуално удоволствие, не изнасилва жертвите си — може би защото иначе щеше да признае, че има нещо общо с човечеството. А той, изглежда, се смяташе за друг вид създание.

Творецът не беше развалил колекцията си и с крещящото и изроденото. Нямаше очни ябълки, нито вътрешни органи. Лица и ръце, лица и ръце.

Загледан в осветените буркани, Били си представи мимове, облечени в черно, с бели напудрени лица и бели ръкавици. Макар и нездрав, мозъкът, който бе сътворил това тук, имаше естетически подход.

— Чувство за баланс — започна да описва впечатленията си Били, — хармонични линии, усет за формата. И което е може би най-важното, сдържаност, строга, но ненатрапчива.

Валис не каза нищо.

За своя най-голяма почуда, заставайки лице в лице със смъртта, без да позволи на страха да го контролира, Били най-сетне бе престанал да избягва живота, бе го приел.

— Прочетох сборника с разказите ти — обади се Валис.

— Коментирах качествата на работата ти не за да те накарам да коментираш моята.

Валис се изсмя учудено, през говорителите смехът звучеше топло.

— Честно казано, имаш възхитително перо.

Били не отговори.

— Разказите ти са плод на човек, който търси — продължи Валис. — Знаеш истината за живота, но се въртиш около този плод, въртиш се и не искаш да го приемеш, да го опиташ.

Били се извърна от колекцията и отиде до най-близките бронзови предмети от епохата Мейджи — чифт риби с кръгла форма, с прости, но изящни детайли. Бронзът бе внимателно обработен, за да имитира цвета и структурата на ръждиво желязо.

— Властта е част от истината за живота — отбеляза Били.

Зад заключената врата Валис чакаше.

— Както и празнотата — продължи Били. — Вакуума, пропастта.

Застана пред следващата бронзова фигура — един до друг стояха сърна и усмихнат учен с брада, облечен в тога със златна бродерия.

— Изборът е между хаоса и контрола — не спираше Били. — Когато имаме власт, можем да творим. Когато имаме власт и чисти намерения, създаваме изкуство. А изкуството е единственият отговор на хаоса и празнотата.

Валис помълча за малко и проговори:

— Само едно нещо те задържа в миналото. Мога да те освободя от него.

— С още едно убийство? — попита Били.

— Не. Тя може да си живее, а ти да намериш нов живот… когато узнаеш нещо.

— И какво е това, което ти знаеш, а аз — не?

— Барбара живее в света на Дикенс — поясни Валис.

Били чу шумно поемане на въздух — неговото собствено, — изразяващо изненада и потвърждение.

— Когато бях в дома ти, Били, прегледах бележките в тефтерчетата, където записваш думите, които тя изрича по време на комата.

— Така ли?

— Някои фрази и конструкции ми се сториха познати. Събраните съчинения на Дикенс в хола ти — те са нейни.

— Вярно е.

— Била е почитателка на Дикенс.

— Беше чела всичките му романи, по няколко пъти.

— Но ти — не.

— Само два-три от тях — потвърди Били. — Не харесвам Дикенс.

— Прекалено пълен с живот, предполагам — рече Валис. — Прекалено пълен с вяра и ентусиазъм.

— Може би.

— Тя познава историите му толкова добре, че ги преживява насън. Думите, които произнася по време на комата, се срещат последователно в определени глави.

— Мисис Джо — спомни си Били последното си посещение при Барбара. — Това съм го чел. Жената на Джо Гарджъри, злата сестра на Пип. Той я нарича мисис Джо.

— „Големите надежди“ — потвърди Валис. — Барбара изживява всички книги, но главно леките приключения, рядко ужасите от „Повест за два града“.

— Не се сетих…

— По-вероятно е да сънува „Коледна песен“, отколкото кървавите моменти от Френската революция — увери го Валис.

— Не се сетих, но ти си се сетил.

— Във всеки случай тя не изпитва нито страх, нито болка, защото познава всяко приключение и то й носи удоволствие и утеха.

Били прекоси хола, за да разгледа друга бронзова фигура, после я отмина.

— Тя няма нужда от нещата, които ти можеш да й дадеш, няма нужда от нищо повече. Тя живее в света на Дикенс и не изпитва страх.

Досещайки се какво би накарало артиста да се покаже, Били сложи револвера на старинна масичка в стил „Шинто“ вляво от вратата на спалнята. После се върна в средата на хола и седна в едно кресло.