Дийн Кунц
Ускорение (57)

Глава 57

Унесен в еротичен сън, четиринайсетгодишният Били Уайлс изведнъж се стряска от силни гласове и сърдити крясъци. Отначало не разбира какво става — струва му се, че е преминал от един хубав сън в друг, не толкова приятен.

Той нахлупва на главата си една възглавница и заравя лице в друга, като се опитва да се върне в копринения свят на фантазиите. Но действителността се намесва, настоява.

Гласовете са на майка му и баща му. Толкова са шумни, че се чуват от долния етаж.

Митологията е пълна с чародеи: морски нимфи, които пеят и със сладките си гласове примамват мореплавателите към своя остров, за да се разбият в крайбрежните скали; Цирцея, която превръща мъжете в свине; свирачът с вълшебната свирка, който повежда децата към гибел. Те са метафори на нашия зловещ инстинкт към самоунищожение, който ни съпътства още от първата хапка от първата ябълка.

Били става своят собствен свирач, като се оставя неблагозвучните гласове на родителите му да го измъкнат от леглото.

Споровете не са обичайни за този дом, но не са и рядкост. Разногласията са със силен емоционален заряд, но не са шумни и минават бързо. Ако обидата остане, тя се изразява в намусено мълчание, което с течение на времето облаците разсейват, или поне така изглежда. Били не смята брака на родителите си за нещастен. Те се обичат. Той знае, че се обичат.

Бос, с голи гърди, само по долнището на пижамата си, Били слиза сънено по стълбите…

Не се съмнява, че родителите му го обичат, по свой си начин. Баща му изразява строга привързаност. Майка му показва ту доброжелателно пренебрежение, ту буйна любов — искрена, но прекомерна.

Защо родителите му не се разбираха си беше загадка за Били и пререканията им, изглежда, оставаха без последствия. Досега.

Докато стигне до трапезарията, откъдето се виждаше кухненската врата, Били вече е потопен, без да иска — или искаше? — в суровата истина и тайната същност на онези, които смята, че познава най-добре.

Никога не си е представял, че у баща му може да бушува такъв необуздан гняв. Не само дивашкият рев, но и режещият тон и злобният език разкриват отдавна къкреща неприязън, която кипва и се превръща в гъст черен катран, идеално гориво за гнева.

Баща му обвинява майка му, че му изневерява, и то редовно. Нарича я „курва“ и какво ли още не. Гневът му преминава в ярост. Там, в трапезарията, Били е смразен от разкритията, от обвиненията, хвърлени по майка му. Сякаш губи почва под краката си. За него родителите му са едва ли не безполови същества, привлекателни, но неподатливи на такива желания. Отдаваше собственото си зачеване на желанието им да създадат семейство, не на страст.

Но по-шокиращо от обвиненията е признанието на майка му, че те са основателни, както и контраобвиненията й. Те дават на Били да разбере, че баща му е мъж, но и нещо по-малко от мъж. Тонът на майка му е още по-унищожителен, изразява презрение към съпруга й, подиграва му се.

Присмехът й само налива масло в огъня и направо го вбесява. Били чува удара на плът в плът, звукът е като от мощна плесница.

Тя изплаква от болка, но веднага казва:

— Не ме е страх, не можеш да ме уплашиш!

Чува се как разни предмети се разбиват, трещят, рикошират, а после се разнася един по-ужасен и свиреп звук, като от удар с тежък предмет.

Тя изпищява от болка и ужас.

Били неусетно се оказва в кухнята, крещи на баща си да спре, но баща му сякаш не го чува, сякаш дори не осъзнава присъствието му. Баща му е завладян, хипнотизиран, обладан от ужасяващата мощ на оръжието в ръцете си. Гаечен ключ с дълга дръжка.

Простряна на пода, сломената майка на Били се мята като смачкана буболечка, вече не може да пищи и само издава агонизиращи звуци.

На кухненската маса Били вижда и други оръжия. Чук. Месарски нож. Револвер. Баща му явно ги беше наредил, за да сплаши майка му.

Ала тя не се е изплашила, смятала е, че е страхливец, тъп некадърник. Вярно, че е страхливец, щом е ударил беззащитна жена с гаечен ключ, но тя е направила ужасна грешка в преценката си за злото, на което той е способен.

Били грабва револвера, стиска го с две ръце и изкрещява на баща си: „Спри, за бога, спри!“ Баща му не реагира на предупреждението му и тогава Били изстрелва един куршум в тавана.

Неочакваният откат го блъсва в раменете и той залита от изненада.

Баща му се обръща към Били, но не с намерението да го послуша. Гаечният ключ е превъплъщение на мрака, което контролира мъжа в не по-малка степен, отколкото мъжът — оръжието.

— Чие семе си ти? — пита баща му. — Чий син съм хранил през всичките тези години, чие копеле?

Макар това да изглежда невъзможно, ужасът нараства и когато става ясно, че трябва да убие, за да не го убият, Били натиска спусъка веднъж, два пъти, три пъти. При всеки изстрел ръцете му подскачат от отката.

Два от патроните минават покрай баща му, един попада в гърдите. Разтърсен, той полита и пада назад. Куршумът забожда кървава бутониера на гърдите му.

Гаечният ключ издрънчава на пода и пропуква плочките. Вече не се чуват викане и гневни думи, само дишането на Били и приглушеното стенание на майка му.

И после тя казва: „Татко?“ — Говорът й е завален и пресекващ от болка. — „Татко Том?“

Баща й е бил убит по време на служба във военноморския флот, когато тя е била на десет години. Татко Том е вторият й баща.

— Помогни ми. — Гласът й удебелен, плашещо променен. — Помогни ми, татко Том.

Татко Том е съсухрен мъж с коса на цвят като прах, а очите му са жълто-кафяви като пясъчник. Устните му са вечно пресъхнали, атрофиралият му смях дращи по нервите.

Само в най-краен случай някой би поискал помощ от татко Том и никой не би очаквал да я получи.

— Помогни ми, татко Том.

Освен това той живее в Масачузетс, на цял континент разстояние от Напа.

Необходимостта от спешни действия изважда Били от вцепенението му. Ужасен и изпълнен със съчувствие, той се приближава към майка си.

Тя изглежда парализирана, кутрето на дясната й ръка потрепва, но нищо друго не помръдва от врата надолу. Подобно на счупена и неумело залепена ваза, нещо ужасно не е наред с формата на черепа й, с костите на лицето й. Едното й отворено око, единственото й останало око, се фокусира в Били и тя казва: „Татко Том.“ Тя не познава сина си, единственото си дете, и го мисли за баща си от Масачузетс.

— Моля те — изхриптява от болка тя.

Разкривеното лице говори за непоправимо мозъчно увреждане и Били сподавено изхлипва.

Едноокият й поглед се придвижва от лицето към револвера в ръката му.

— Моля те, татко Том. Моля те.

Той е само на четиринайсет години, още момче, което доскоро е било дете, а ето че трябва да вземе решение, което не би трябвало да го карат да взема.

Моля те.

Всеки възрастен би се почувствал безсилен пред необходимостта от такова решение и той не може, няма да го вземе. Но какво да прави в лицето на нейната болка, на нейния страх, на нейното страдание?!

С удебелен език тя казва умолително:

— О, божичко, божичко, къде съм? Кой си ти? Кой се е вмъкнал тук, кой? Кой си ти тук? Страх ме е. Страх ме е!

Понякога сърцето взема решения, които разумът не може, и макар да знаем колко измамно е сърцето, знаем също, че в редки моменти на стрес и тежка загуба страданието може да го пречисти.

През идните години той никога нямаше да бъде сигурен дали е постъпил правилно, като се е доверил на сърцето си. Но той прави онова, което то му казва. „Обичам те“ — отронва се от устните му и той застрелва майка си.

* * *

Лейтенант Джон Палмър е първият полицай, който пристига. Отначало Били вижда в него смелата ръка на закона, но по-късно щеше да се окаже, че е той е бил просто нетърпелив лешояд, спуснал се върху мърша.

Докато чака полицията, Били не може да мръдне от кухнята. Не може да остави майка си сама. Чувства, че тя не си е отишла напълно, че духът й е още тук и неговото присъствие й дава утеха. Или може би просто му се иска да мисли, че е така. Не може да я гледа в сегашното й състояние, но стои наблизо, с извърнати очи.

С влизането на лейтенант Палмър Били вече не е сам, вече не е нужно да бъде силен. Той не може да се владее повече. Разтреперва се така силно, че едва не пада на колене.

— Какво се е случило, сине? — пита го лейтенант Палмър.

След смъртта на двамата тук Били вече не е ничие дете и чувства самота в костите си, празнота в центъра на съществото си, страх от бъдещето.

Затова когато чува думата „сине“, тя е много повече от дума за него, тя е като протегната ръка, като предложена надежда.

Били тръгва към Джон Палмър.

Дали защото лейтенантът си прави сметки или просто защото е човек, той разтваря обятията си. Треперейки като лист, Били се отпуска в тези обятия и Джон Палмър го притиска към себе си.

— Сине, какво се е случило тук?

— Той я преби. Аз го застрелях. Той я преби с ключа.

— Ти го застреля?

— Той я преби с гаечния ключ. Аз го застрелях. Застрелях и нея.

Друг на негово място би обърнал внимание на емоционалния шок на този млад очевидец, но главната грижа на лейтенанта е, че още не е станал капитан. А той е амбициозен. И нетърпелив.

Преди две години седемнайсетгодишен юноша в областта на Лос Анджелис, далече на юг от Напа, беше застрелял родителите си. Беше заявил, че не се смята за виновен, защото бил изнасилван многократно.

Съдебното дело по този случай беше приключило само две седмици преди тази съдбовна нощ в живота на Били Уайлс. Обвиняемият бе осъден. Специалистите бяха очаквали юношата да бъде оневинен, но разследващият детектив беше работил много усърдно и бе събрал множество убедителни доказателства, хващайки престъпника в безброй лъжи.

През последните две седмици този неуморим детектив се бе превърнал в медиен герой. Непрекъснато го показваха по телевизията. Името му беше по-известно от това на кмета на Лос Анджелис.

След признанието на Били Джон Палмър не вижда възможност да търси истината, той вижда просто възможност.

— Кого застреля, сине? Него или нея?

— З-з-застрелях него. После и нея. Беше я пребил така, че трябваше да з-з-застрелям и двамата.

Чува се далечният вой на още сирени. Лейтенант Палмър извежда Били от кухнята, завежда го в хола и го кара да седне на дивана.

Въпросът му вече не е „Какво се е случило тук, сине?“ Въпросът му сега е „Какво си направил, момче? Какво си направил?“ Минава много време, преди малкият Били Уайлс да осъзнае разликата.

Така започват неговите шейсет часа в ада.

Тъй като е само на четиринайсет години, Били не може да бъде съден като пълнолетен. Смъртната и доживотна присъда са изключени и по време на разпита не би трябвало да го притискат така, както пълнолетните.

Но Джон Палмър е решен да пречупи Били, да измъкне от него признание, че сам е пребил майка си с гаечния ключ, че е застрелял баща си, когато той се опитал да я защити, и после е довършил майка си с куршум.

Тъй като наказанията за непълнолетни престъпници са много по-леки, отколкото за останалите, понякога системата не защищава правата им достатъчно усърдно. Така например, ако заподозреният не знае, че трябва да поиска адвокат, може да не го уведомят за това своевременно.

Ако заподозреният не разполага със средства и му се налага да използва служебен адвокат, винаги има шанс да му назначат някой некадърник. Или глупак. Или махмурлия.

Не всеки адвокат е толкова благороден, колкото защитниците на потиснатите в телевизионните драми, също както и самите потиснати рядко са така благородни в реалността.

С помощта на определени началници опитен полицай като Джон Палмър, воден от безразсъдна амбиция и готов да рискува кариерата си, разполага с цяла серия от трикове да държи заподозрения далеч от правна помощ и да го подлага на неограничени разпити в часовете веднага след арестуването му.

Един от най-ефектните трикове е да влачат Били нагоре-надолу. Служебният адвокат пристига в ареста в Напа, където му казват, че поради липса на място или по някаква друга измислена причина клиентът му е бил преместен в Калистога. Щом пристига в Калистога, му съобщават, че за съжаление е станала грешка — момчето всъщност е закарано в Сейнт Хелена. От Сейнт Хелена изпращат адвоката обратно в Напа.

Освен това, докато транспортират заподозрян, понякога стават повреди. Пътуване, което би трябвало да трае час, продължава три-четири часа, в зависимост от сериозността на повредата.

През тези два дена и половина развеждат Били от един мрачен кабинет в друг, карат го в различни килии и стаи за разпит. През цялото време чувствата му са болезнено изострени, страхът е негов редовен спътник, за разлика от храненията, които не са талка редовни. Но най-тежки са моментите, прекарани в патрулната кола.

Били седи отзад, зад преградата. Ръцете му са в белезници, а белезниците са вързани с верига за пръстен на пода. Шофьорът не обелва и дума. Джон Палмър седи до него, заподозрения, на задната седалка, въпреки че правилникът го забранява.

Лейтенантът е едър мъжага, а заподозреният е четиринайсетгодишно момче. В това малко пространство разликата в ръста е достатъчна, за да притесни Били.

Освен това Палмър е експерт в сплашването. Безкрайните въпроси и приказването са прекъсвани само от обвинително мълчание. С многозначителни погледи, с внимателно подбрани думи, със застрашителна смяна на тона той подрива духа на момчето така, както гласпапирът остъргва дървото.

Но най-лошото е физическият контакт. Понякога Палмър сяда по-близо. Толкова близо, колкото момче би искало да седне до момиче. Шерифът се притиска до Били, разрошва косата му с престорена нежност. Слага голямата си ръка ту на рамото, ту на коляното, ту на бедрото му.

— Това, че си ги убил, не е престъпление, ако си имал сериозна причина, Били. Ако баща ти е блудствал с теб години наред и майка ти е знаела, никой няма да те обвини.

— Баща ми никога не ми е правил нищо такова. Защо все казвате, че ми е правил нещо?

— Не го казвам, Били, само питам. Няма от какво да се срамуваш, ако те е опипвал от малък. Ти си жертва, нали разбираш? И дори да ти е харесвало…

— Не би ми харесало.

— Дори да ти е харесвало, пак няма от какво да се срамуваш. — Палмър слага ръка на рамото му. — И в този случай си оставаш жертва.

— Не съм бил жертва. Не говорете така.

— Някои мъже правят ужасни неща на беззащитни момченца и понякога на децата започва да им харесва. — Палмър сложи ръка на бедрото му. — Но това не значи, че момчето не е невинно, Били. Момченцето си е невинно.

На Били почти му се приисква Палмър да го удари. Докосването, нежното докосване и намеците са по-лоши от удар, защото изглежда, че юмрукът ще последва и без това, когато докосването не доведе до желания резултат.

Неведнъж Били е на ръба да направи признание, само и само да се отърве от докосването и от влудяващия ритъм на гласа на лейтенант Палмър.

Той започва да се чуди защо… След като сложи край на страданията на майка си, защо се беше обадил в полицията, вместо да пъхне дулото на пистолета в устата си?

В крайна сметка Били е спасен благодарение на добрата работа на медицинския експерт и на следователите, както и на намесата на други полицаи, които решават, че не могат повече да оставят Палмър да извърта случая както си иска. Уликите сочат за виновник бащата, няма нито една срещу сина.

Единственият пръстов отпечатък върху револвера е на Били, но ясният отпечатък от пръст и част от длан върху дългата дръжка на стоманения ключ са на баща му.

Убиецът е замахнал с ключа с лявата ръка. За разлика от баща си, Били не е левичар. По дрехите на Били имаше петна от кръв, но не в обилно количество. Ръкавите на ризата на баща му бяха оплискани с кръв. Жената се бе борила да отблъсне мъжа си. Под ноктите й имаше следи от неговата кожа и кръв, а не от тези на Били.

След време двама членове на отдела са принудени да напуснат, а трети е уволнен. Когато димът се разсейва, лейтенант Джон Палмър някак си се измъква невредим от положението.

На Били му се иска да предяви иск срещу лейтенанта, но го е страх да свидетелства, страх го е какво може да стане, ако загуби делото. Благоразумието го кара да не прави нищо.

Сниши се и не се обаждай, не усложнявай нещата и не очаквай много, радвай се на това, което имаш. Карай нататък.

Удивителното е, че в крайна сметка, карайки нататък, Били се оказва в дома на Пърл Олсен, вдовица на полицай и майка на друг полицай.

Тя предлага да спаси Били от ада на трудововъзпитателното училище и още от първата им среща той инстинктивно разбира, че винаги ще бъде такава, каквато изглежда. Макар да е само на четиринадесет години, той вече е разбрал, че реалното и привидното съвпадат по-рядко, отколкото децата си представят. Били решава, че самият той иска да развие у себе си това качество — истинността.