Дийн Кунц
Ускорение (4)

Глава 4

Били не живееше в такова уединение, на каквото се радваше Лани, но домът му се простираше върху площ от четири декара, оградени с елши и хималайски кедри. Къщите на уличката му бяха малобройни.

Били не познаваше съседите си. Навярно нямаше да ги познава, дори да живееха по-близо. Беше благодарен, че не се интересуват от него.

Първият собственик на къщата и архитектът явно бяха постигнали съгласие да построят нещо средно между бунгало и луксозна едноетажна вила. Силуетът напомняше бунгало. Кедровата обшивка, посребрена от атмосферните условия, както и предната веранда с грубо издяланите стълбове, подпиращи покрива, бяха типични за вила.

За разлика от повечето къщи в смесен стил, тази изглеждаше уютна. Стъклата на прозорците бяха релефни, от малки ромбовидни елементи, типични за вилни сгради, и щом светнеха лампите, заблестяваха като бижута. През деня ветропоказателят с форма на скачащ елен се въртеше на покрива с ленива грация дори при силни пориви на вятъра.

Зад къщата имаше самостоятелен гараж, в който се помещаваше дърводелската му работилница.

Били паркира колата, затвори голямата врата зад нея и се отправи през задния двор към къщата. В този момент от покрива на гаража избуха кукумявка.

Други кукумявки не се обадиха, ала на Били му се стори, че чува цвърченето на мишки, и почти почувства как те треперят в храсталака и копнеят за високата трева отвъд двора.

Усещаше мозъка си като блато, а мислите — като кал. Той спря и пое дълбоко въздух, напоен с аромата на корите и игличките на хималайските кедри. Острата миризма избистри главата му. Яснотата на мисълта не се оказа приятна. Той рядко пиеше, но сега му се дощя бира, че и нещо по-силно.

Звездите го гледаха строго. Макар да светеха ярко в безоблачното небе, светлината им бе сурова. Нито дъските на стъпалата, нито на верандата изскърцаха под краката му. Разполагаше с предостатъчно време да поддържа къщата в идеален ред.

Беше изхвърлил старите кухненски шкафове и беше направил нови от черешово дърво с тъмни петна. Пода, шкафовете и плотовете им бе покрил с черни гранитни плочи. Семпло и изчистено. Бе възнамерявал да декорира цялата къща в този стил, но после загуби желание.

Наля си една студена бира „Гинес“ и добави към нея уиски. В редките случаи, когато седнеше да пие, искаше питието да е гъсто и силно.

Зае се да си направи сандвич с пастърма и в този момент телефонът иззвъня.

— Ало?

Отговор не последва дори след второто „Ало“ на Били. В друг случай той би помислил, че линията е прекъснала. Но не и тази вечер.

Били продължи да слуша и измъкна от джоба си листчето с напечатания текст. Разгъна го и го изглади върху черната гранитна повърхност на шкафа.

Линията бе глуха като звънче без език, без никакви смущения. Не се чуваше и шум от вдишване или издишване, сякаш човекът отсреща беше умрял и приключил завинаги с дишането.

Шегаджия или убиец, той явно целеше да подразни и уплаши слушателя си. Били не му направи удоволствието да изрече „Ало“ за трети път. Те слушаха взаимното си мълчание, сякаш можеха да разберат нещо от нищото. След около минута Били започна да се чуди дали не си въобразява, че от другата страна въобще има някой.

Ако отсреща наистина стоеше авторът на бележката, би било грешка да затвори пръв. Щеше да изглежда като знак на страх или поне слабост.

Животът го беше научил на търпение. И понеже не беше горделив, не се притесняваше, че може да изглежда глупав. Затова продължи да чака.

Когато човекът от другата страна затвори, прекъсването на връзката се чу ясно, което значеше, че от другата страна наистина бе имало някой. Сега телефонът даваше свободно.

Били обходи четирите стаи и банята, спусна щорите на всички прозорци и едва тогава се залови отново със сандвича. Седна на масата в кухнята и започна да яде. Хапна и две кисели краставички и изпи още една бира, този път без уиски.

Били нямаше телевизор. Забавните програми го отегчаваха, а новини не му трябваха. Единствената му компания по време на вечеря бяха собствените му мисли. Не му трябваше много време да довърши сандвича.

* * *

Една от стените в хола беше покрита с книги от пода до тавана. През по-голямата част от живота си Били бе страстен читател. Загуби интерес към четенето преди три години, десет месеца и четири дни. Общата любов към книгите, към литературата от всякакви жанрове ги беше сближила с Барбара.

На една от етажерките стоеше колекция от произведения на Дикенс. Барбара му ги беше подарила за Коледа — тя беше запален почитател на Дикенс. Сега обаче той имаше нужда да се занимава с нещо. Не го свърташе да седне и да чете. Чувстваше се уязвим.

Освен това някои книги съдържаха смущаващи идеи. Караха го да мисли за неща, които предпочиташе да забрави, и макар мислите му да ставаха непоносими, той не можеше да ги отпъди.

Декоративният таван в хола беше резултат от нуждата му да се занимава с нещо. Около всеки панел имаше корниз със зъборез. В средата на панелите се виждаха букети от стилизирани акантови листа, ръчно издялани от бял дъб и боядисани в тон с махагона. Стилът на този таван не подхождаше нито на вила, нито на бунгало. Ала на Били му беше все едно. Беше си осигурил работа за месеци.

Таванът в кабинета му беше дори още по-щедро украсен от този в хола.

Той обърна гръб на бюрото си, откъдето неизползваният компютър го гледаше присмехулно. Предпочете да седне пред тезгяха с инструментите за дърворезба. И тук беше отрупано с блокчета от бял дъб, които ухаеха приятно на дърво. Щеше да ги използва за украса на тавана в спалнята, който в момента беше само гол гипс.

На масата имаше CD-плейър с две малки тонколони. Беше зареден с креолска музика. Били го включи.

Захвана се да дялка и спря едва когато го заболяха ръцете и погледът му се премрежи. Тогава изключи музиката и си легна.

Лежеше по гръб в мрака, загледан в тавана, който не можеше да види, и чакаше очите му да се затворят. Чакаше и чакаше. От покрива се чу шум. Нещо дращеше по кедровата обшивка. Кукумявката, разбира се. Кукумявката не избуха. Може би беше миеща мечка. Или нещо друго.

Погледна часовника на нощното шкафче. Двайсет минути след полунощ.

Имаш шест часа да решиш. Изборът е твой.

Всичко щеше да е наред на сутринта. Сутринта винаги всичко е наред. Е, не съвсем наред, но достатъчно добре, за да има смисъл да се упорства.

Искам да знам какво казва. Морето. Какво точно казва, отново и отново.

На няколко пъти той затвори очи, но това не помагаше. Те трябваше да се затворят сами, за да дойде сънят. Докато гледаше часовника, числото 00:59 се смени с 1:00. Беше намерил бележката под чистачката на предното стъкло в 7 вечерта. Оттогава бяха минали шест часа.

Някой беше убит. Или не беше. Със сигурност не беше. Под звуците на драскащите нокти на кукумявката, ако наистина беше кукумявка, той се отпусна и заспа.